Тъкмо това ликуващо звучене на вярата в победата на доброто и справедливото, тъкмо това поетично преклонение пред човека на действието, на благородния риск, на подвига увлича Николай Райнов в разработката на магичните приказки. Но увлечението, което писателят изпитва в работата си над тия приказки, се дължи и на подчертаната мажорност на образната им тъкан. Фантастиката и блясъкът на багрите тук достигат пределната си сила. Разнообразието на приказните елементи в композиция, интрига, декор и магичен реквизит може да се мери по богатство с най-добрите образци на чуждестранния фолклор. Особено разточителна става тази пищност в някои от най-авторските по стил приказки и преди всичко в „Княз и чума“, която в туй отношение представлява своеобразна и почти изчерпателна антология на вълшебствата. Но тая монументална по замисъл приказка е интересна и в значително по-сложната си концепция за героя и героизма. Увлечен неусетно в една съвсем непозната за него действителност, услужващ, без да ще, в едни или други моменти на различни герои, князът преодолява решително и препятствията, и собствените си страхове, за да стигне на края до мъчителното съмнение в справедливостта на извършеното. Независимо от щастливия край, който ни напомня, че всичко разказано е измислица, ние затваряме приказката с мисълта, че голямото и важното се крие не в самоцелния подвиг и не в увлекателното само по себе си приключение, а в осъзнаване смисъла на постъпката, предусетена с всичките си последици.
Между десетките ярки и разнообразни по багри и сюжетни обрати приказки на Николай Райнов най-вълнуващи си остават, струва ми се, ония, в които суровата простота на образите е съчетана с едно мъжествено-сподавено, но неотразимо по въздействието си чувство. Момъкът, запътил се накрай света да търси любимата самодива и разпитващ де кого срещне за онова село Кушкундалево, което никой не е чувал; юнакът, дето обикаля по най-зловещи места и минава през най-ужасни рискове, за да дири страшното и все не може да го намери; змейовата невеста, прокълната да ходи девет години, да мине девет царства, да скъса едни железни цървули и да изтрие една желязна тояга от скитане, дорде намери мъжа си — тия образи в цялата си простота действат покъртително като символи на любовта, на героизма, на верността. Те се запомнят.
Най-съвършеният и най-трудно постижимият израз е онзи, който е чист от всичко излишно. Николай Райнов започва творчеството си в областта на приказката през един период, когато страстта му към пищно нагиздената фраза е вече преминала. Учейки се тъкмо от народната реч, той освобождава езика си от екзотични и архаични съставки, опростява го и в същото време го обогатява с живи и изразителни елементи от всекидневния говор. Преодолявайки всички форми на книжна превзетост и в същото време избягвайки всички робски турцизми и грозни диалектизми, Николай Райнов стига до един езиков израз едновременно и народен, и литературен, български чист и български мелодичен, с какъвто — нека ми бъде позволено да го кажа — малцина наши писатели могат да се похвалят. Затова е странно, че изследвачи, които с основание посочват Николай Райнов като един от създателите на символистичния речник в нашата литература, без всякакво основание забравят да добавят, че същият този човек е извършил немалка творческа дейност за очистването и обогатяването на оня литературен език, с който всички ние си служим, уви, невинаги както трябва. Някои от произведенията, най-типични за художествения стил на Николай Райнов от периода на неговата творческа зрелост, са именно приказките. Тъкмо затова при редактирането на настоящия сборник не си позволих съществени изменения и се ограничих главно с дребни съкращения и промени на отделни, излезли от употреба думи или падежи. Струва ми се, че ако беше жив, той би ми простил тази незначителна намеса. Той беше от хората, които въпреки цялата си строгост в края на краищата винаги ти прощават.