Четирите истории в тази книга, подредени тук според моята крайно лична (и затова за вас може би и склонна към грешки) система на нарастващото майсторство, до една принадлежат към онази чудесна порода, която ме кара да завиждам на всеки, който не ги е чел и сега се готви да ги прочете за първи път.
Във „Вратите на лицето му, лампите на устата му“ главното са размерът и скоростта и от нея би излязъл добър разказ, ако се напише в стил „става това и това; ето за какво се разказва тук“; щеше да е добър разказ също и ако се бе ограничил само до ставащото в умовете и сърцата на хората. И в двете отношения новелата си е добра.
„Фуриите“ са tour de force, тук Зелазни лесно постига нещо, което повечето писатели биха сметнали за невъзможно, а малцина от добрите — за неизмеримо трудно. Привидно надве-натри той успява да създаде среда, герои и цел на разказа — точно такива, каквито са нужни; кара ви да му повярвате докрай и си тръгва, без изобщо да се е задъхал, като ви оставя задъхани със сюжета в ръка.
„Сърцето на гробищата“ попада в онази прекрасна категория, която вероятно е най-великият дар, поднесен от фантастиката на литературата и на човечеството: историята „с обратна връзка“ от типа „ако стане еди-какво си“; разширяването на част от моментното състояние, отвеждащо ви във времена и места, които дори не сте си представяли, защото не сте способни да си ги представите; когато всичко свърши, се оглеждате назад, виждате онова, което авторът е разширил заради вас в реалността му тук и сега, в същия този ден и на същата тази планета, където се намирате и вие; така разбирате, че той ви е казал нещо, дал ви е нещо, което преди не сте притежавали, и вече никога няма да погледнете към тази страна на света със същите очи.
„Роза за Еклисиаста“ е един от най-значимите разкази, които някога съм чел, и може би е редно да кажа, едно от най-паметните ми преживявания изобщо. Случайно (нали ви казах, че тази моя оценка е дълбоко лична!) точно тази история — с всичките й наистина смайващи завои и лъкатушения, та чак до преобръщането и отричането накрая, при това по най-болезнен начин — е буквално водещ до агония аналог на мое лично преживяване; астрономически невероятното й развитие може мен да засегне дълбоко, а да не достигне до вас в такава мъчителна степен. Ако ви достигне, ще ви смели на кайма. Колкото и да съм обективен — а пък аз не съм особено обективен, — все още спокойно мога да твърдя, че това е едно от най-прекрасно написаните, умело построени и наситени със страст произведения на изкуството, появили се изобщо някога и някъде.
Нека набързо да привлека вниманието ви и към два романа на Роджър Зелазни — „Безсмъртният“ и „Господарят на сънищата“ — и да обобщя всичко казано дотук и още куп неща, които не съм казал; да обобщя всички мисли и чувства, които пробуждат в мен произведенията на Роджър Зелазни — минали и бъдещи; да обобщя онова, което ме порази във всички тези текстове досега — без нито един пропуск — в онзи тъжен миг, когато затварях последната страница на всяко едно от тях и на всички тях; да го обобщя в една-единствена дума, която гласи:
БЛАГОДАРЯ!
Теодор Стърджън
Шърман Оукс, Калифорния