Спомни си първата им среща на един коктейл. Тогава реши, че Адам е най-привлекателният мъж, когото е виждала. Сигурно заради усмивката. Бавна, мила и нежна. Тръгнаха си от коктейла заедно и отидоха да вечерят. После й каза, че заминава извън града за няколко дни по работа, но ще й се обади, когато се върне. Две седмици изминаха преди обаждането и за Нел това бяха двете най-дълги седмици в живота й.
Телефонът прекъсна спомените й. Адам! Нел грабна слушалката. Беше дядо й.
— Нел, току-що видях вестника. Искрено се надявам, че онзи тип Адам няма повод да се тревожи заради разследването на Уолтърс и Арсдейл. Той работеше там по времето, което проучват, и ако е имало нещо нечисто, трябва да е знаел за него. Налага се да си изясним всичко. Не искам да навреди на шансовете ти да спечелиш.
Нел си пое дълбоко дъх, преди да отговори. Обичаше много дядо си, но в някои моменти й се искаше да му изкрещи.
— Мак, Адам напусна Уолтърс и Арсдейл точно защото не хареса някои от нещата, които ставаха там. Няма за какво да се тревожиш. Между другото, вчера не те ли помолих да престанеш с изрази като „онзи тип“?
— Съжалявам.
— Не звучиш като човек, който съжалява.
Мак пренебрегна коментара й.
— Ще се видим довечера. Обадих се на Гърт да й честитя рождения ден. Тази жена е луда! Отивала на някаква ясновидска сбирка. За щастие, не е забравила за довечера. Очаква тържеството с нетърпение. Много искала да види мъжа ти. По някаква необяснима причина тя смята, че слънцето не може да изгрее или залезе без него.
— Да, знам, че е така.
— Попита ме дали да доведе няколко от нейните медиуми, но й казах да забрави.
— Мак, това е нейният рожден ден!
— Може и така да е, обаче не искам на моята възраст онези откачалници да седят и да ме оглеждат, дори и от разстояние, за да видят дали аурата ми се променя, или, още по-лошо, дали не изчезва. Трябва да вървя сега. До довечера.
Остави слушалката и се облегна назад. Гърт определено беше ексцентрична, но не и луда. След като родителите й загинаха, тя се бе превърнала за Нел едновременно в майка и баба. А и колкото до вярата й в свръхестественото, само Гърт разбра какво имаше предвид, когато й каза, че е усетила мама и татко в деня, в който починаха, и в онзи водовъртеж. Гърт имаше подобни преживявания.
Разбира се, за нея те бяха нещо повече от преживявания, с усмивка си помисли Нел. Тя се занимаваше непрекъснато с какви ли не ясновидци, и то от доста време. Но Нел не се тревожеше за разума, а за физическото й състояние, тъй като леля й не беше много добре напоследък. За щастие, стигна до седемдесет и петия си рожден ден и най-малкото, което Адам можеше да направи, бе да се появи на вечерята. Отказът му ужасно щеше да разочарова Гърт.
Последната мисъл напълно прогони идеята да му се обади, за да се опита да оправи нещата. Беше уверена, че рано или късно всичко ще се подреди. Но тя нямаше да е човекът, който ще поеме инициативата. Поне не сега.
8.
Дан Майнър беше наследил ръста на баща си и широките му рамене, но не и лицето. Острите изискани черти на Престън Майнър бяха смекчени от генетическото смесване с нежната красота на Катрин Куин, а леденосините му очи бяха станали по-тъмни и топли. Устата и линията на челюстта се бяха заоблили. Наследството на Куин беше отговорно и за гъстата, леко рошава, светла коса на Дан.
Негов колега бе отбелязал, че дори в спортен каки панталон, маратонки и тениска Дан Майнър си остава лекар. Съвсем точна оценка! Дан поздравяваше хората с истински интерес в очите. Следваше втори, изпитателен поглед, сякаш проверяваше дали всичко им е наред. Вероятно съдбата бе виновна за това да е лекар. Със сигурност винаги го бе искал. Всъщност винаги бе знаел и че ще е хирург в педиатрия. Изборът му бе съвсем личен. Само няколко човека разбираха защо бе взел точно такова решение.
Отгледан в Чеви Чейс, Мериленд, от родителите на майка си, като малко момче той се бе научил да се отнася към редките посещения на баща си с нарастваща липса на интерес, която постепенно премина в презрение. Не беше виждал майка си от шестгодишен, въпреки че нейна снимка — усмихната, с разрошена от вятъра коса и обвити около него ръце — винаги стоеше в портфейла му. Направена на втория му рожден ден, тя беше единственият му материален спомен от нея.
Дан завърши „Джон Хопкинс“, а после стажува в болница „Сейнт Грегъри“ в Манхатън. Когато го поканиха да се върне и да оглави новото отделение за изгаряния, той прие. Леко неспокоен по природа и със стимулиращата идея, че започва ново хилядолетие, Дан реши, че идва време за промяна. В болницата във Вашингтон вече си беше създал солидна репутация като хирург, специализиран в изгаряния. Бе на тридесет и шест години. Възрастните му баба и дядо решиха да се оттеглят във Флорида. И макар да ги обичаше както винаги, сега не чувстваше нуждата да живее толкова близо до тях. Що се отнасяше до баща му, отношенията им не се бяха подобрили. Горе-долу по времето, когато баба му и дядо му се преместиха във Флорида, баща му се ожени отново. Дан пропусна четвъртата му женитба, така както бе пропуснал и третата.