Слаба жена, почти крехка, Уинифред обикновено се обличаше в консервативни делови костюми и ограничаваше бижутата си до дискретни обици и наниз перли. Толкова тиха, че хората често забравяха за присъствието й, тя попиваше всичко, забелязваше всичко и помнеше всичко. Започна да работи за Робърт Уолтърс и Лен Арсдейл, щом завърши училището за секретарки, но през всички тези години никой от двамата мъже не я беше оценил, нито дори мярнал факта, че тя вече знаеше абсолютно всичко за строителния бизнес. Адам Коулиф обаче веднага го осъзна. Той разбираше истинската й стойност. Обичаше да се шегува с нея, като казваше: „Уинифред, за много хора е по-добре да се надяват, че никога няма да напишеш автобиографията си.“
Робърт Уолтърс го чу случайно, раздразни се и започна да се държи неприятно. Всъщност винаги се бе отнасял така с нея. Ще си плати за това, зарече се Уинифред.
Нел също не оценяваше мъжа си. Адам не се нуждаеше от жена със собствена кариера и прочут дядо, който изискваше толкова много от нея, че тя никога нямаше достатъчно време за съпруга си. Понякога той казваше: „Уинифред, Нел отново е заета със стареца. Не искам да вечерям сам. Хайде да хапнем заедно.“
Адам заслужаваше нещо по-добро. Понякога й разказваше за детските си години в Северна Дакота — как ходел в библиотеката и разглеждал книги със снимки на красиви сгради.
— Колкото по-висока, толкова по-добре, Уинифред — шегуваше се той. — А когато някой построеше триетажна къща в нашия град, хората изминаваха по двайсет километра само за да я видят.
Друг път я окуражаваше да говори и тя откриваше, че му разказва клюки за хората в строителната индустрия. На следващата сутрин се чудеше дали не бе издала прекалено много, тъй като бъбривостта й се засилваше от виното, което Адам непрестанно й наливаше. Но всъщност никога не се тревожеше, защото му имаше доверие. А и той на нея. Наслаждаваше се на историите й за строителния свят и на разказите й за ранните дни с Уолтърс и Арсдейл.
— Искаш да кажеш, че дъртият лицемер е взимал рушвети за онези оферти? — възкликваше Адам, а после я успокояваше, ако тя се притеснеше от приказливостта си.
Обещаваше й, че никога няма да каже и дума от това, което е чул от нея. Спомняше си и вечерта, когато й бе подхвърлил с обвинителен тон:
— Уинифред, не можеш да ме измамиш. Има някой в живота ти.
И тя му беше споделила, дори му издаде името. От тогава наистина започна да му се доверява. Спомена му, че може да се грижи за себе си.
Униформеният администратор във фоайето остави слушалката на вътрешния телефон и каза:
— Качете се, госпожице Джонсън. Госпожа Коулиф ви очаква.
Адам я беше помолил да му вземе куфарчето и синьото сако на път за срещата. Типично за него, молбата му прозвуча извинително.
— Изфучах адски бързо от къщи тази сутрин и ги забравих — обясни й той. — Оставих ги на леглото в стаята за гости. Бележките за събранието са в куфарчето ми, а ще имам нужда от сакото, ако все пак променя решението си и отида на вечерята в „Четири сезона“.
По тона му Уинифред усети, че е имал сериозна разправия с Нел и това подсили убеждението й, че бракът им отива по дяволите.
Докато се качваше нагоре с асансьора, се замисли за предстоящата среща. Радваше се, че щяха да я проведат на яхтата. Обичаше водата. Струваше й се романтично, макар целта на събирането да бе напълно делова.
Освен нея самата, щяха да присъстват и тримата съдружници по проекта „Вандермиър“ — Адам, Сам Краус и Питър Ланг. Петият бе Джими Райън, един от бригадирите на Сам Краус. Уинифред не знаеше със сигурност защо и той беше поканен, но бе забелязала, че напоследък Джими е в доста лошо настроение. Сигурно искаха да разберат причината и да разрешат проблема.
Знаеше, че всички ще са разтревожени заради историята в днешните вестници. Самата тя не се притесняваше ни най-малко. Всъщност дори й беше интересно. Най-лошото, което можеше да се случи в подобна ситуация, ако са те нарочили, е да платиш глоба. Бръкваш в задния си джоб и проблемът престава да съществува.
Вратата на асансьора се отвори. Нел вече я чакаше във фоайето.
Уинифред обаче видя как учтивата й усмивка рязко изчезва.
— Нещо лошо ли има?
Мили Боже, помисли си Нел уплашено, какво точно става? Защото, щом погледна към Уинифред, в съзнанието й отекнаха ужасните думи: „Пътуването на Уинифред на тази земя свърши.“
10.
Адам пристигна на яхтата петнадесет минути преди останалите. Влезе в кабината и видя, че хората от службата за сервиране вече бяха идвали. На масата имаше поднос със соленки и различни видове сирена. Това означаваше, че бюфетът и хладилникът също са заредени. Според него уюта на яхтата, съчетан със светския тон, който напитките придаваха, развързваше езиците — и на съдружниците, и на потенциалните клиенти. В подобни случаи любимото питие на Адам — водка с лед — често бе заменяно с обикновена вода, факт, който той грижливо криеше.