През целия ден се изкушаваше да се обади на Нел, но накрая реши да не го прави. Мразеше да се кара с нея почти толкова, колкото бе започнал да мрази дядо й. Тя просто отказваше да признае факта, че Мак иска да се кандидатира за мястото му само за да я превърне в своя марионетка. Всички онези дивотии, че предпочел да се пенсионира на осемдесет, вместо да бъде най-старият член на Конгреса, бяха долна лъжа. Истината беше, че кандидатът на демократите тогава бе твърде силен и можеше да го измести. Мак не искаше да се пенсионира, но още по-малко искаше да си отиде победен.
Разбира се, никак не му се отказваше от политиката. Затова щеше да накара Нел, която бе умна, много привлекателна и известна, да спечели мястото вместо него и по този начин да му върне властта.
Мръщейки се на образа на Корнелиъс Макдермот, Адам отиде да погледне резервоара. Както очакваше, бе пълен. След като се беше разхождал с яхтата миналата седмица, обслужващата компания бе проверила всичко.
— Здрасти, аз съм.
Забърза по палубата, за да подаде ръка на Уинифред.
Веднага забеляза със задоволство, че носи куфарчето и сакото му.
Обаче очевидно нещо я бе притеснило. Разбра го по начина, по който се движеше.
— Какво има, Уинифред?
Тя се опита да се усмихне, но не успя.
— Наистина май четеш мислите ми, Адам. Моля те да ми отговориш честно. Направила ли съм нещо, което да настрои Нел срещу мен?
— Какво имаш предвид?
— Не приличаше на себе си, когато минах покрай вас. Държеше се, сякаш няма търпение да ме отпрати.
— Не го приемай лично. Не мисля, че ти си причината за поведението й. Ние с Нел имахме известни разногласия тази сутрин — тихо каза Адам. — Според мен точно заради това е в лошо настроение.
Уинифред още не бе пуснала ръката му.
— Ако искаш да споделиш, аз съм на твое разположение.
Адам се отдалечи.
— Знам, Уинифред. Благодаря ти. А, ето го и Джими.
Джими Райън очевидно се чувстваше неловко на яхтата. Почти не беше опитал да пооправи вида си след деня, прекаран на строителната площадка. Работните му обувки оставиха прашни следи по мокета в каютата, когато мълчаливо последва Адам, приемайки предложението му да си приготви питие.
Уинифред го загледа как си налива солидна доза скоч и си помисли, че вероятно трябва да поговори с Адам за него по-късно.
Джими Райън веднага седна до масата, готов за събранието. Когато обаче осъзна, че Адам и Уинифред възнамеряват да се забавят на палубата, той стана, но не за да се присъедини към тях.
Сам Краус пристигна десет минути по-късно, вбесен от натовареното движение и некадърния си шофьор. Качи се на яхтата в лошо настроение и влезе директно в каютата. Кимна учтиво на Джими Райън, наля си джин и излезе на палубата.
— Виждам, че както винаги Ланг закъснява — отбеляза той.
— Говорих с него точно преди да тръгна от службата — каза Адам. — Той беше в колата си на път към града. Трябва да пристигне всеки момент.
Половин час по-късно телефонът звънна. Гласът на Питър Ланг звучеше измъчено.
— Претърпях катастрофа. Един от онези проклети камиони с ремарке. За щастие, оживях. Ченгетата настояват обаче да отида до болницата, за да ме прегледат и да се уверят, че няма нищо сериозно. Можете да отмените събранието или да го проведете без мен. Вие решавате. След прегледа се прибирам у дома.
Пет минути по-късно „Корнелия II“ отплава от пристанището. Лекият бриз се засилваше, а облаците скриха слънцето.
11.
— Не се чувствам добре — оплака се осемгодишният Бен Тъкър на баща си, докато стояха край парапета на туристическото корабче, което се връщаше от Статуята на свободата.
— От вълните е — каза баща му, — но след малко ще сме на брега. Огледай се. Скоро няма да идваме пак в Ню Йорк, затова искам добре да запомниш всичко.
Очилата на Бен се бяха зацапали и той ги свали, за да ги почисти. Пак ще ми разправя, че Статуята на свободата е подарена на Щатите от Франция, но чак след като Ема Лазарус написала поема, за да се съберат пари за основата й, и че дядо ми бил едно от децата, които също помогнали за средствата. Писна ми вече, помисли си Бен.
Всъщност му беше харесало да види Статуята на свободата и остров Елис, но сега съжаляваше за екскурзията, защото чувстваше, че всеки момент ще повърне. Корабчето направо вонеше на дизел.
Бен се вгледа с копнеж в частните яхти. Искаше му се да е на някоя от тях. Един ден, когато спечелеше много пари, това щеше да бъде първата му покупка — луксозна яхта. Когато тръгнаха към остров Елис, във водата имаше десетки. Сега, тъй като вече притъмняваше, не бяха останали много.