Но Адам обичаше яхтите. Това по някакъв начин се беше превърнало в плюс за нас, осъзна Нел. Така през уикендите, когато Мак искаше да го придружавам на разни политически сбирки или се налагаше да работя по някоя статия, Адам отиваше за риба.
А после се прибирахме у дома. И бяхме заедно. Компромиси и приспособяване… Щяхме да се оправим!
Загаси лампите във всекидневната и влезе в спалнята. Иска ми се да почувствам нещо! Иска ми се да плача и да тъгувам! А вместо това ми се струва, че мога само да чакам.
Но какво да чакам? Кого да чакам?
Съблече се и закачи грижливо зеления копринен костюм от „Ескада“. Когато го донесоха, Адам отвори кутията и го огледа внимателно.
— Ще изглежда великолепно върху теб, Нел — бе казал той.
Нел го бе облякла тази вечер, защото се надяваше, че и Адам се чувства зле след скандала им и ще се присъедини към компанията, макар и само за десерт. Беше си представяла как влиза точно когато носят тортата със свещичка, която беше традиция за рождените дни в „Четири сезона“.
Но той не дойде… Иска ми се да мисля, че е възнамерявал да се присъедини към нас, каза си Нел, докато вадеше памучната нощница от чекмеджето. После автоматично изми лицето и зъбите си. Образът в огледалото й беше непознат. Бледа жена с големи празни очи и тъмнокестенява коса, която обрамчваше лицето й с влажни къдрици.
Прекалено топло ли е тук, зачуди се Нел, забелязвайки капките пот по челото си. Ако е така, защо тогава й беше толкова студено? Сгуши се в леглото.
Миналата нощ не бе очаквала Адам да се прибере от Филаделфия и когато чу ключа му, не показа, че се е събудила. Нямах никакво желание да започвам спора за кандидатурата, помисли Нел, ядосана на себе си. А после, след като заспа, я беше прегърнал несъзнателно и промърморил името й. Сега Нел прошепна:
— Адам, Адам. Обичам те. Моля те, върни се!
Зачака. Лекото бръмчене на климатика и воят на полицейска сирена бяха единствените шумове, които успя да различи.
После в далечината чу някаква линейка.
Сигурно полицейските катери още търсеха оцелели, макар детектив Бренън да й бе обяснил неохотно, че би било чудо да има такива.
— Като при повечето самолетни катастрофи — беше казал той. — Самолетът просто се разпада. Знаем, че няма надежда някой да преживее подобно нещо, но все пак трябва да опитаме.
Утре, или през следващите няколко дни, щяха да разберат причината за експлозията.
— Яхтата е била нова — беше обяснил Бренън. — Затова ще търсят механичен проблем, изтичане на гориво или нещо подобно.
— Адам, ужасно съжалявам — заговори Нел тихо в тъмната стая. — Моля те, покажи ми по някакъв начин, че ме чуваш. Мама и татко навремето се сбогуваха с мен. Също и баба.
Това беше един от най-ранните й спомени. Бе само на четири години, когато баба й умря. Родителите й водеха някакъв семинар в Оксфорд, а тя с гувернантката си живееше в къщата на Мак. Баба й беше в болница. Една нощ се събуди и усети аромата на любимия й парфюм — „Арпеж“. Толкова се зарадва, че баба й вече си е у дома.
На следващата сутрин изтича в трапезарията.
— Къде е баба? Стана ли вече?
Дядо й седеше до масата заедно с Гърт.
— В рая — отвърна той. — Отиде там снощи.
Когато му каза, че снощи тя е влизала в стаята й, Мак отговори, че е сънувала. Но Гърт й повярва. Разбра, че баба й е идвала да се сбогува. По-късно стана така и с родителите й.
— Адам, моля те, ела при мен. Позволи ми да усетя присъствието ти. Моля те, дай ми възможност да ти кажа колко съжалявам, преди да се сбогуваме.
Цялата нощ Нел лежа будна и вторачена в тъмнината. На разсъмване чак успя да поплаче. За Адам и всичките години, които нямаше да прекарат заедно. За Уинифред. И за съдружниците — Сам и Питър.
Успя да поплаче и за себе си, защото пак щеше да й се наложи да свиква да живее без човек, когото обичаше.
13.
Настанен удобно на задната седалка на лимузината, Питър Ланг отново преживяваше катастрофата. Бе на път към Манхатън за срещата си с Адам Коулиф и се движеше по магистрала Лонг Айлънд. Тъкмо се канеше да влезе в тунела към центъра и… бам! Катастрофа.
Пет часа по-късно, със спукано ребро, сцепена устна и глава, цялата в цицини, бе взет от болницата и закаран под неприятния дъжд до дома му в имението до океана, в най-скъпата част на изискания квартал, бе подарък от родителите му, когато те решиха да разделят времето си между Сейнт Джон на Карибите и Мартас Вайнярд.
Къщата беше в колониалния стил от началото на века, снежнобяла, със зелени капаци на прозорците. Двата акра имот приютяваха басейн, тенис корт и павилион с бар, разположен на кадифена морава, оградена с цъфтящи храсти и безукорно подрязани дървета.