След това решение Гърт се почувства облекчена. Чайникът вече пищеше и тя го изключи. После се протегна за чашата и чинийката. Тази вечер обичайното жизнерадостно свистене на парата звучеше като жаловит вой. Сякаш някоя изгубена душа търсеше изтерзано покой.
16.
Като дете в Бейсайд в Куинс Джак Склафани винаги бе искал да е ченгето, когато хлапетата от квартала си играеха на полицаи и бандити. В училище беше сериозен и кротък. Спечели стипендия за „Сейнт Джон“, после за колежа „Феърфилд“, където йезуитското образование изостри логичния му ум.
Въздържа се от академична кариера и следващата му стъпка бе да получи магистърска степен по криминалистика. После се присъедини към нюйоркската полиция като ченге.
Сега, вече на четиридесет и две, той живееше в Бруклин Хайтс. Беше женен за преуспяваща брокерка на недвижими имоти и имаше две момчета близнаци. Детектив първи ранг в елитния екип на районния прокурор, Склафани много се гордееше със своята работа. През годините, прекарани в полицията, си беше сътрудничил с чудесни мъже, но този, когото познаваше от най-дълго време и най-много харесваше, бе партньорът му — Джордж Бренън. Днес беше почивният ден на Склафани. Той обаче се надигна от дрямката си, когато чу интервюто с Бренън по новините в единадесет. Колегата му отговаряше на репортерски въпроси относно яхтата, която бе избухнала в пристанището рано тази вечер.
С дистанционното Склафани увеличи звука и се съсредоточи върху екрана. Бренън стоеше пред скромна къща в Литъл Нек, само на петнайсет минути път от Бейсайд.
— Госпожа Райън потвърди, че съпругът й — Джими, служител в строителната компания на Сам Краус, трябвало да присъства на събранието на „Корнелия II“ — казваше Бренън. — Мъж с неговото описание бил забелязан да се качва на яхтата, преди тя да отплава, затова смятаме, че господин Райън е една от жертвите.
Джак се вслуша напрегнато във въпросите.
— Колко човека е имало на борда?
— Научихме, че освен господин Райън е трябвало да присъстват още четирима души — отговори Бренън.
— Не е ли необичайно за дизелова яхта да експлодира?
— Разследваме в момента.
— Вярно ли е, че Сам Краус щеше да бъде обвинен в измами при строителни търгове?
— Без коментар.
— Някаква надежда за оцелели?
— Винаги има надежда. Издирването продължава.
Сам Краус, помисли си Джак. Със сигурност щеше да бъде обвинен. Значи и той е бил на яхтата! Кучи син! Този тип въплъщаваше всичко гнило в строителния бизнес. Когато започнат да го проучват, вероятно ще се окаже, че има километричен списък от хора, които биха искали да се отърват от него.
— У дома съм. Това кара ли нечие сърце да бие по-бързо?
Джак се обърна.
— Не чух отварянето на вратата, скъпа. Как беше филмът?
— Чудесен. Само че прекалено дълъг и много тежък. — Нанси целуна съпруга си по бузата. Дребна, с къса руса коса и пъстри очи, тя излъчваше топлина и енергия. Хвърли бегъл поглед към телевизора и попита: — Какво прави Джордж?
— Яхтата, която избухна близо до Статуята на свободата, е в неговия район. По време на интервюто обаче очевидно тъкмо е излизал от дома на една от жертвите в Куинс.
Новините свършиха и Джак изключи телевизора. Дизеловото гориво не причинява експлозии, помисли си той. Обзалагам се, че някой е заложил бомба, която е превърнала яхтата в конфети.
— Горе ли са момчетата?
— Гледат някакъв филм в стаята си. Аз съм готов за лягане.
— Аз също. Ще затвориш ли?
— Разбира се.
Джак загаси лампите и се увери, че всички врати са заключени. Не спираше да мисли за експлозията. Ако се потвърдеше, че Сам Краус е бил на яхтата, повече от възможно бе наистина да е бомба. Просто някой е поискал да се отърве от него, преди да го привикат на разпит. Краус знаеше прекалено много. Освен това не беше от онзи тип хора, които биха се примирили с дълга затворническа присъда.
Ужасно беше, че още четири човека е трябвало да умрат, за да се отърве този някой от Краус. Със сигурност е можел да намери по-икономичен начин да го очисти. Който и да го е направил, е бил безмилостен. А Джак познаваше доста хора, на които това описание подхождаше.
17.
Сряда, четиринадесети юни
— Нел, ужасно съжалявам. Още не мога да го повярвам. Направо невероятно!
Питър Ланг седеше срещу Нел във всекидневната. Лицето му беше насинено, а устната — подута. Изглеждаше наистина разстроен. Не излъчваше дори обичайното върховно самочувствие. За първи път Нел осъзна, че изпитва известно съжаление към него. В миналото винаги я отблъскваше маниерът му. Мак го наричаше „надут петел“.