Трепереше цялата. Опита се да се изправи. Здравите ръце на дядо й я вдигнаха на крака.
— Вече щях да те викам — рязко каза Корнелиъс Макдермот. — Повече никакво плуване за днес, млада госпожице. Закачиха червено знаме. Наблизо имало водовъртежи.
Нел само кимна.
Със загрижено лице Макдермот свали хавлията си и я уви около нея.
— Изстинала си, Нел. Не трябваше да оставаш вътре толкова дълго.
— Благодаря, дядо. Добре съм.
Нел реши, че е по-разумно да не разказва на любимия си дядо какво се бе случило преди малко. А най-вече не искаше той да знае, че отново бе влязла във връзка с родителите си, преживяване, което според този прагматичен човек бе просто детска фантазия.
1.
Седемнадесет години по-късно
Четвъртък, осми юни
Нел забърза по познатия път от апартамента си на Парк Авеню и Седемдесет и трета улица към офиса на дядо си на Седемдесет и втора и Йорк. От получената безапелационна покана да бъде там преди три часа, разбра, че положението с Боб Горман сигурно е станало напечено. В резултат на което не очакваше срещата с нетърпение.
Потънала в мисли, Нел не обръщаше внимание на възхитените погледи. С Адам бяха щастливо женени. Все пак знаеше, че някои хора намират високите жени със спортна фигура, къси кестеняви коси, тъмносини очи и пълни устни за доста привлекателни. Докато растеше и често участваше в публични прояви с дядо си, Нел бе забелязала, че когато я описваха в медиите, обикновено използваха точно думата „привлекателна“.
— „Привлекателна“ ми звучи, сякаш някой тип казва: „Нищо особено, но с характер!“ Умряла работа. Поне веднъж искам да ме оценят като „красива“, „елегантна“, „зашеметяваща“ или поне „със собствен стил“ — беше се оплакала Нел, когато стана на двайсет.
Дядо й беше отговорил:
— За Бога, не бъди толкова глупава. Благодари се, че имаш глава на раменете и знаеш как да я използваш.
Нел беше наясно какво дядо й иска да обсъди днес с нея, а начинът, по който щеше да я накара сега да използва главата си, не бе от най-приятните. Защото плановете му за нея и възраженията на Адам срещу тях определено създаваха трудна ситуация.
На осемдесет и две години, Корнелиъс Макдермот бе загубил твърде малко от енергията си, която в продължение на десетилетия го правеше най-прочутия конгресмен в страната. Избран на тридесет години да представлява района на Среден Манхатън, където бе израснал, той остана на това място петдесет години, отхвърляйки всички аргументи да се кандидатира за Сената. На осемдесетия си рожден ден реши да приключи с Конгреса.
— Няма да се опитвам да бия рекорда на Стром Търмънд за най-дълго служил на Хълма — бе заявил той.
За Мак пенсионирането означаваше откриване на консултантска служба и енергични действия за оставането на града и щата Ню Йорк на страната на неговата политическа партия. Това бе безценна помощ за новите кандидати. Преди години той беше създал най-прочутата предизборна реклама по телевизията: „Какво са направили някога за вас другите?“, последвана от мълчание и озадачени изражения. Докато вървеше по улицата, непрекъснато го засипваха с дружелюбни и учтиви поздрави. Понякога се оплакваше на Нел от славата.
— Не мога да изляза от къщи, без да се уверя, че съм готов за снимки.
На което Нел отговаряше:
— Ще получиш инфаркт, ако хората спрат да ти обръщат внимание. Знаеш го много добре.
Сега Нел махна на момичето на рецепцията и тръгна към кабинета на дядо си.
— Настроението? — обърна се тя към Лиз Ханли, дългогодишната секретарка на Корнелиъс.
Лиз, хубава шейсетгодишна жена с тъмнокестенява коса и интелигентен поглед, повдигна очи към тавана.
— Имало е мрачна и бурна нощ.
— Колко лошо! — въздъхна Нел, почука на вратата на кабинета и влезе.
— Добър ден, конгресмен!
— Закъсня, Нел — изръмжа Корнелиъс Макдермот, завъртайки се със стола си.
— Точно три е.
— Мисля, че ти казах да дойдеш преди три.
— Трябваше да си предам статията, а за съжаление, редакторът ми споделя отношението ти към точността. Сега по-добре ми покажи онази прекрасна усмивка, която разтапя сърцата на избирателите.
— Днес нямам такава. Сядай, Нел.
Макдермот посочи канапето под ъгловия прозорец, който предлагаше прекрасна панорама към града на изток и север. Беше избрал този офис, защото му позволяваше да се наслаждава на гледката на дългогодишния си избирателен район.
Нел го наричаше „феодалното му владение“.
Настани се и го погледна разтревожено. В сините му очи имаше непозната умора, която замъгляваше обичайното му проницателно изражение. Изправената му осанка винаги създаваше впечатление, че е доста висок, но днес изглеждаше някак смален. Даже прочутата му бяла грива й се стори по-рядка. Докато го наблюдаваше, дядо й сключи ръце и сви рамене, сякаш се опитваше да се освободи от невидим товар. С изтръпнало сърце за първи път в живота си Нел си даде сметка, че Корнелиъс е вече доста стар.