— Е, всъщност никога няма да го узнаем, нали?
— Помисли, Нел!
Оттогава Лиз идваше всеки ден.
— Мак все още не те е чувал, Нел.
— Ще го видя на службата. А после ще обядваме заедно с останалите. В момента искам да се нагодя към ситуацията, без той да ме тормози.
Да свикна да живея сама в дома, който в продължение на три години споделях с Адам…
Нел купи апартамента преди единадесет години, след като завърши Джорджтаун, с парите, пазени за нея до пълнолетието й. Това стана в момент, когато пазарът на недвижими имоти в Ню Йорк бе доста разклатен и продаващите бяха повече от купуващите. Така че просторният апартамент се оказа чудесна инвестиция.
— В каквото и уютно гнезденце да те заведа, няма да е от тази класа — пошегува се Адам, когато за първи път заговориха за брак. — Но ми дай десет години и ти обещавам, че картината ще се промени.
— Защо не прекараме тези десет години тук? Обичам това място.
Нел беше махнала единия от двата огромни гардероба в спалнята и беше взела от дома на Мак старинния скрин на баща си.
Сега отиде до скрина и вдигна овалния сребърен поднос, който лежеше до сватбената им снимка. Когато се събличаше нощем, Адам винаги оставяше часовника, портфейла и ключовете си там.
Преди да се оженим и той да заживее с мен, не съм осъзнавала колко самотна съм се чувствала. В четвъртък вечер Адам се преоблече в стаята за гости. Не искаше да ме събуди. А аз не му показах, че не спя, защото не ми се обясняваше, че съм решила да се кандидатирам за старото място на Мак.
Внезапно й се стори ужасно важно и тъжно, че в онази последна нощ бе пропуснала да го наблюдава как изпълнява познатия ритуал преди лягане. Лиз й бе предложила да дойде следващата седмица и да й помогне да опакова дрехите и личните вещи на Адам.
— Твърдиш, че смъртта му ти се струва нереална, Нел, а според мен раната ти няма да започне да заздравява, докато не я осъзнаеш. Вероятно ще я приемеш, ако всичко, което ти напомня за Адам, изчезне оттук.
Не още! Не още!
Телефонът звънна. Нел неохотно вдигна слушалката.
— Ало?
— Госпожа Коулиф?
— Да.
— Обажда се детектив Бренън. Ще бъде ли удобно заедно с колегата, детектив Склафани, да мина да поговорим?
Не сега, помисли си тя. Сега искам да съм сама. Да подържа в ръка някоя от вещите на Адам и да го усетя по-близо до себе си.
Леля Гърт й беше показала как да осъществи контакт с изгубен любим човек, като й бе дала да подържи предмет, принадлежал на майка й. Бе станало шест месеца след смъртта на родителите й. Нел седеше в стаята си в дома на Мак, свита в едно кресло, притиснала до себе си книгата, върху която трябваше да пише доклад. Не чу влизането на леля си.
Просто си седях и гледах през прозореца, припомни си Нел. Обичах толкова много и двамата, но в онзи момент исках мама. Нуждаех се от нея. Гърт влезе и коленичи до мен. Гласът й прозвуча невероятно меко.
— Кажи едно име.
— Мама — прошепнах аз.
— И аз така си помислих, затова ти донесох нещо. Един от предметите, които дядо ти не смяташе, че си заслужава да запази.
Беше онази малка кутийка от слонова кост, която мама държеше на тоалетката си. Тя имаше специфичен аромат, който много обичах. Когато мама и татко пътуваха, влизах в тяхната стая и я взимах, защото ме пренасяше при мама.
И в онзи ден това отново се случи. Малката кутийка не беше отваряна толкова дълго, че се бе напълнила с аромат. В този момент ми се стори, че мама е при мен в стаята. Попитах леля Гърт защо е взела точно тази вещ.
— Просто знаех — отговори тя. — Майка ти и баща ти ще бъдат около теб винаги когато имаш нужда. Ти си тази, която ще ги освободи, ако вече можеш да живееш без тях.
Мак мрази да чува подобни неща, напомни си Нел. Но Гърт беше права. След като родителите ми ме спасиха в Мауи, ги оставих да си отидат. Но все още не съм готова да пусна Адам. Искам да подържа нещо, което да ме приближи до него. Трябва да бъда до него още известно време, преди да му кажа сбогом.
— Госпожо Коулиф, добре ли сте? — попита детективът, нарушавайки дългото мълчание.
— О, да. Съжалявам. Все още ми е малко трудно да свикна — извини се тя с треперещ глас.
— Вижте, не искам да ви притеснявам, но наистина е важно да поговорим.
Нел поклати глава, жест, наследен от Мак, несъзнателен знак на недоволство, когато се стараеше да не изрази опасенията си гласно.
— Добре. Щом се налага, заповядайте — каза тя лаконично и затвори телефона.
18.
В сряда следобед съседката на Лиза, Бренда Кърън, и седемгодишната й дъщеря, Морган, пристигнаха, за да вземат децата на Райън — Кайл, Кели и Чарли — и да ги заведат на кино, а после на вечеря.