— Влизайте в колата с Морган — нареди им Бренда. — Искам да поговоря с майка ви за минута.
Изчака децата да отидат навън и каза:
— Лиза, не се тревожи толкова. Бъди сигурна, че ще са добре с нас. Права беше да не ги пускаш днес на училище, но сега се нуждаеш от малко време и за себе си.
— Не знам — равнодушно отвърна Лиза. — Всичко, което виждам напред, е време. Когато се замисля за това, чудя се какво, за Бога, ще правя с всички тези часове и дни.
Вгледа се в съседката си и видя загрижеността в очите й.
— Ти си права, разбира се. Трябва да остана известно време сама със себе си. Да разчистя бюрото на Джими, да подам молба за социални помощи. Това поне ще ни осигури някакъв доход, докато реша какво да правя.
— Имаш застраховка, нали, Лиза? — Милото лице на Бренда се намръщи от тревога. — Съжалявам — забързано добави тя, — не е моя работа, разбира се. Просто Ед толкова държи на застраховките, че това е първото, за което се сещам.
— Имаме някаква — отвърна Лиза замислено. Достатъчна само за да погребем Джими. Това е всичко.
Запази мислите обаче за себе си. Не искаше да признае подобно нещо дори пред добра приятелка като Бренда.
„Твоите работи са си твои работи.“ Това беше предупреждение, което бе чувала цял живот от баба си. „Никой не трябва да знае какво имаш или какво нямаш, Лиза. Нека се чудят.“
Само дето няма много, за което да се чудят, констатира Лиза под непосилния товар. Все още дължим четиринадесет хиляди за кредитни карти, при осемнадесет процента месечна лихва.
— Лиза, Джими винаги поддържаше дома ви чудесно. Ед не го бива толкова, но ме помоли да ти кажа, че ако възникне някаква работа по къщата, той ще я свърши. Знаеш какво имам предвид. Водопроводчиците и електротехниците струват цяло състояние.
— Да, така е.
— Лиза, всички ужасно съжаляваме за Джими. Беше страхотен човек. Обичахме ви много и двамата. Ще направим всичко възможно, за да ти помогнем. Знаеш го.
Лиза забеляза сълзите, които Бренда се опитваше да преглътне, и се насили да се усмихне.
— Знам. И наистина ми помагате. А сега тръгвай и отведи децата оттук.
Изпрати Бренда до вратата, после се върна обратно. Кухнята беше достатъчно голяма за масата и столовете и достатъчно тясна, за да изглежда претъпкана. Малкото бюро беше вградено и очевидно агентът от фирмата за недвижими имоти считаше това за зашеметяващо предимство, когато разглеждаха къщата за първи път.
— Няма начин да намерите другаде вградено бюро на такава цена — гордо бе казал той.
Лиза се вгледа в купчината пликове на бюрото. Сметките за ипотеката, газта и телефона вече закъсняваха с почти цяла седмица. Ако Джими се беше прибрал у дома, щяха да седнат заедно и да напишат чековете през уикенда, за да избегнат глобите. А сега това е моя работа, помисли си Лиза. Нещо, което трябва да правя съвсем сама.
Написа чековете и със свито сърце извади друг куп пликове, хванати с гумен ластик. Сметките по кредитните карти. Толкова много! Не смееше да плати повече от минималното за месеца.
Реши да разчисти чекмеджето на бюрото. Дълбоко и широко, то се бе превърнало в убежище за всички излишни хартийки, които трябваше да бъдат незабавно изхвърлени. Ето купони, които никога не сме използвали, помисли си Лиза. Дори когато нямахме излишни пари, Джими изрязваше снимки на инструменти от различни каталози. Беше решил, че ще си ги купи един ден, след като си уредим сметките.
Грабна купчина листа и забеляза един плик, на който бе изписана колона от цифри. Нямаше нужда да я оглежда внимателно, за да разбере за какво става дума. Джими бе седял често на същото това бюро, пресмятайки дълговете и агонизирайки заради натрупването им. През последните години това бе съвсем обичайно.
После слизаше долу, сядаше до работния си тезгях и оставаше там няколко часа, като се преструваше, че поправя нещо, защото не искаше да се види колко е разтревожен.
Но защо не спря да се безпокои дори когато отново започна работа? Лиза не спираше да си задава въпроса, който я бе измъчвал през последните месеци. Несъзнателно тя прекоси стаята и отвори вратата към мазето. Докато слизаше по стълбите, се опита да не мисли за Джими и за това как с толкова труд бе превърнал унилото и мрачно помещение в уютна семейна стая и работилница за себе си.
Запали лампата. Ние с децата почти не слизахме тук, помисли си Лиза. Това беше убежището на Джими. Казваше, че се страхува някое от децата да не вземе остър инструмент и да не се нарани. С натъжено сърце забеляза колко спретнато и чисто бе сега мазето, за разлика от случаите, когато широката маса бе отрупана с какви ли не пособия, необходими за текущия проект на Джими. Сега всички те бяха по местата си, грижливо подредени.