20.
Привечер Джед Каплан се отправи на любимата си разходка, която започваше от апартамента на майка му на Четиринадесета улица и Първо авеню и свършваше при река Хъдзън до пристанището на Световния търговски център, където Адам Коулиф държеше яхтата си. Беше петият пореден ден, в който Джед изминаваше това разстояние, което му отнемаше малко повече от час. Всеки път й се наслаждаваше все повече.
Сега, точно както и преди, Джед се взираше в Хъдзън с лека усмивка. Мисълта, че „Корнелия ІІ“ вече не се люшкаше арогантно по вълните, караше тялото му да потръпва от почти чувствено удоволствие. Представяше си с наслада как Адам Коулиф се разлетява на парчета. Вероятно мозъкът на проклетия архитект бе осъзнал, макар и за секунда, че умира. После виждаше как късовете от трупа му изхвърчат нависоко, преди да цопнат във водата. Всеки път образът му се струваше все по-ярък и вълнуващ.
Температурата бе спаднала през деня и сега, когато слънцето вече залязваше, бризът от реката стана студен и пронизващ. Джед се огледа наоколо и забеляза масите в ресторанта, които все бяха препълнени през последните четири дни, сега пустееха. Пътниците, пристигащи от Джърси и Хобокен, бързаха, търсейки подслон. Нещастни педали, презрително си помисли Джед. Трябваше да поживеят няколко години в пустините на Австралия.
Забеляза туристическия параход, който плаваше към канала, и се зачуди накъде ли се е отправил. Европа? Южна Америка? По дяволите, може би трябваше да потегли натам. Очевидно му беше време да се раздвижи. Старата го влудяваше, а вероятно и той й действаше по същия начин.
Тази сутрин, докато приготвяше закуската, тя каза:
— Джед, ти си мой син и те обичам, но не мога да се примиря с вечния ти тормоз. Трябва да го загърбиш! Въпреки всичко Адам Коулиф беше добър човек. Или аз поне мисля така. За съжаление, вече е мъртъв, така че няма защо да продължаваш да го мразиш. Време е да се захванеш с нещо друго. Ще ти дам пари, за да започнеш на чисто.
Отначало му предложи пет хиляди долара. Докато приключат със закуската, Джед успя да ги качи до двадесет и пет. Видя и завещанието си, което показваше, че му оставя абсолютно всичко. Преди най-после да се съгласи да напусне града, Джед я накара да се закълне в паметта на баща му, че никога няма да промени това си решение.
Коулиф й беше платил осемстотин хиляди за имота. Като се има предвид колко пестеливо живееше тя, вероятно повечето пари щяха да са още в банката, когато гушнеше букета.
Това определено не беше сумата, на която Джед се бе надявал — имотът струваше поне десет пъти повече — но все пак беше нещо, след като майка му практически бе подарила на Коулиф наследството му. Джед сви рамене и отново започна да си представя смъртта на архитекта.
Свидетел на експлозията, който се връщал с корабче от Статуята на свободата, беше цитиран в „Поуст“:
„Яхтата не се движеше. Реших, че са пуснали котва и си пийват. Морето се бунтуваше, затова си помислих, че купонът им няма да продължи дълго. И внезапно… Сякаш избухна атомна бомба!“
Джед беше изрязал това интервю от вестника и сега го държеше в джоба на ризата си. Препрочиташе го с удоволствие и се наслаждаваше на представата за летящи тела и части от яхта, отнесени от силата на експлозията. Единственото, за което съжаляваше, бе, че не е присъствал на избухването.
Лошо е, дето още четири човека загинаха, но не може да са били свестни хора, след като са работели с Адам Коулиф. Сигурно и те са участвали в убеждаването на слабоумни вдовици да продават имотите си за малка част от реалната им стойност. Е, поне няма да има и „Корнелия III“, успокои се Джед.
— Извинете, господине.
Изтръгнат от мечтите си, Джед стреснато скочи на крака, готов да каже на този, който го безпокоеше, да се разкара. Но вместо бездомния просяк, когото очакваше да види, се озова очи в очи със сериозен мрачен мъж. — Детектив Джордж Бренън.
Прекалено късно Джед осъзна, че висенето на пристанището можеше да се окаже най-тъпата грешка в живота.
21.
Издирването на майката на Дан Майнър най-после обеща да даде някакви резултати. Жената в приюта за бездомни, която позна снимката на майка му и дори я нарече „Куини“, му бе дала първата надежда от дълго време насам. Дан я търсеше от толкова отдавна без никакъв успех, че дори и най-слабият лъч му беше достатъчен.
Днес чувстваше такава енергия, че щом свърши работа в болницата, бързо се преоблече и изхвърча към Сентръл Парк, за да продължи издирването.
Струваше му се, че я е търсил винаги. Тя изчезна, когато беше на шест години, веднага след инцидента, който едва не отне живота му.
Ясно помнеше как се събужда и я намира коленичила до болничното легло, потънала в сълзи. По-късно научи, че в резултат на инцидента — тя бе пияна, когато това се случи — майка му е била обвинена в престъпна небрежност. Вместо обаче да изтърпи ужасното публично дело и да загуби родителските си права върху сина си, тя просто изчезнала.