Понякога на рождения си ден Дан получаваше ненадписана картичка, за която знаеше, че е от нея. Това и беше единственото потвърждение, че е още жива. Но един ден, преди седем години, седеше във всекидневната у дома с баба си и пусна телевизора. Започна да превключва каналите. Спря на някакъв документален филм за бездомните в Манхатън.
Част от интервютата бяха заснети в приюти, други — на улицата. Една жена стоеше на „Бродуей“. Бабата на Дан се бе задълбочила в книгата си, но когато жената заговори, тя скочи и прикова очи в екрана. Репортерът я запита за името й:
— Наричат ме Куини.
— О, Господи, това е Катрин! — изпищя баба му. — Дан, виж, виж! Това е майка ти!
Дали наистина помнеше лицето й, само от снимките, разглеждани през всичките тези години, но той бе сигурен, че това наистина е майка му. Лицето на екрана бе угрижено, очите — угаснали. Още личаха следи от предишна красота. Тъмната коса бе щедро изпъстрена със сиво и падаше по раменете й несресана. Носеше вехто палто, прекалено голямо за нея. Ръката й почиваше върху пазарска количка с найлонови торби.
Била е на петдесет, когато видях филма, често мислеше Дан. Но изглеждаше много по-стара.
— Откъде си, Куини? — бе попитал репортерът.
— Сега съм оттук.
— Имаш ли семейство?
Жената погледна право в камерата.
— Навремето имах прекрасно малко момченце. Не го заслужавах. Щеше да е по-добре без мен, затова го оставих.
На следващия ден бабата и дядото на Дан наеха частен детектив, но Куини бе изчезнала. Дан обаче беше успял да научи нещо за живота и за мислите й. Фактите натъжиха него и разбиха сърцата на баба му и дядо му.
Сега, няколко дни след като успя да открие човек, който да познае майка му на снимката, Дан бе категоричен, че ще я намери. Тя е в Ню Йорк, мислеше си той. Ще я открия! Ще я открия! И тогава какво ще й кажа? Какво ще направя?
Разбира се, не трябваше да се тревожи — бе репетирал срещата си с нея безброй пъти. Вероятно щеше само да произнесе: „Престани да се самонаказваш. Това беше инцидент. Аз ти простих. Защо ти не можеш да си простиш?“
Беше дал визитната си картичка на Лили Браун, жената, с която се запозна в приюта.
— Ако я видите, веднага ми звъннете. Но моля ви, не й казвайте, че я търся, защото може отново да изчезне.
— Куини ще се върне — увери го Лили. — Сигурно вече е тук. Никога не се задържа далече от Ню Йорк, а през лятото обича да седи в Сентръл Парк. Казва, че е любимото й място. Ще разпитам наоколо. Може някой да я е виждал.
Засега ще трябва да се задоволя с това, помисли си Дан, докато тичаше по алеите. Залязващото слънце обагряше небето, но въздухът вече застудяваше. Дано това не е обичайното време в Ню Йорк през лятото, помисли си той, защото ще замръзне. Знаеше, че има възможност жената, нарекла се „Куини“, да седи на някоя от пейките в парка.
22.
Корнелиъс Макдермот пристигна в апартамента на Нел точно в шест часа. Когато внучката му отвори вратата, застанаха един срещу друг за няколко секунди и се огледаха внимателно. После той обви ръце около нея.
— Нел, помниш ли какво старите ирландци казвали на тъгуващите? „Съжалявам за мъката ти.“ Преди ти мислеше, че това е най-тъпото нещо на света и с наперено гласче казваше: „Човек не съжалява за нечия мъка. Съжалява, че другият я изпитва.“
— Помня.
— А аз какво ти казвах?
— Че смисълът е: „Твоята мъка е и моя мъка. Споделям тъгата ти.“
— Точно така. Затова мисли за мен като за един от старите ирландци. Твоята мъка е и моя мъка. Знай, че ужасно съжалявам за Адам. Бих направил абсолютно всичко, за да не ти се налага да търпиш болката, която изпитваш.
Бъди справедлива към него, каза си Нел. Мак е на осемдесет и две години. Откак се помня ме е обичал и се е грижил за мен. Вероятно му е било невъзможно да не ревнува от Адам. След като баба почина, сигурно е имало много жени, които биха искали да се омъжат за него. Аз бях причината той да не започне връзка с някоя от тях.
— Знам, че би го направил. И се радвам, че си тук. Струва ми се, че просто се нуждая от известно време, за да проумея случилото се.
— За съжаление, Нел, нямаш време. Ела! Хайде да седнем. Трябва да поговорим.
Без да знае какво да очаква, Нел се подчини и го последва във всекидневната.
Веднага щом се настаниха, Мак започна:
— Нел, осъзнавам, че това е ужасен момент за теб, но трябва да обсъдим някои неща. Още не е минало опелото на Адам, а аз се готвя да ти задам доста неприятни въпроси. Съжалявам, че те притеснявам по този начин. Може дори да поискаш да ме изхвърлиш оттук. Ще те разбера. Но някои неща просто не могат да чакат.