Нел стигна до дома си. Беше купила апартамента преди единадесет години, точно след завършването на колежа. Мак така и не можа да разбере защо тя не иска да остане да живее в неговата къща.
— Ще ръководиш нюйоркския ми офис, а ще учиш право вечерно. Спести си парите — бе я посъветвал той.
— Време ми е, Мак — бе настояла Нел.
Карло, портиерът, тъкмо бе започнал работа в кооперацията. Нел си спомни как й бе помогнал да разтовари колата и да качи мебелите, които бе донесла от дома на Мак.
Днес той й отвори вратата със загрижено изражение.
— Тежък ден, госпожице Макдермот.
— Да, Карло.
Нел се почувства странно успокоена от съчувствието в гласа му.
— Надявам се да успеете да си починете.
— Точно това възнамерявам да направя.
— Знаете ли, мислех си за онази дама, която работеше за господин Коулиф…
— Уинифред Джонсън ли?
— Да. Идва тук миналата седмица, в деня на нещастието.
— Точно така.
— Винаги беше нервна, когато идваше тук. А изглеждаше уж спокоен човек.
— Точно така — повтори Нел.
— Миналата седмица, на влизане звънна мобифонът й. Не можех да не чуя разговора. Беше майка й. Предполагам, че е в старчески дом.
— Да, тя е в пансион „Олдхаудс“ в Уайт Плейнс. Бащата на мой приятел също беше там. Едно от най-хубавите места за старци.
— Доколкото разбрах, майката на госпожица Джонсън се оплакваше, че се чувства потисната. Надявам се, че има кой да посещава старата дама след смъртта на дъщеря й.
Час по-късно, изкъпана и с джинсово яке и панталон, Нел слезе с асансьора до гаража и се качи в колата си. Срамуваше се, че цяла седмица не се беше сетила да се обади на майката на Уинифред поне за да й изкаже съболезнованията си и да види дали не може да направи нещо за нея.
Но докато шофираше по вечно претъпканата магистрала, Нел си призна, че има и друга причина за внезапното и посещение в „Олдхаудс“. Приятелят, чийто баща бе живял там, й беше казал, че пансионът е много скъп. Нел се зачуди откога госпожа Рода Джонсън живееше в него и как Уинифред бе плащала за този лукс.
Спомни си забележката на Адам, че нямало нещо, което Уинифред да не знае за работата и сделките в строителния бизнес. А Мак предполагаше, че Уинифред може да не е била такава кротка мишка, за каквато всички я смятаха.
Дали пък нуждите на болната й майка не я бяха подтикнали да се възползва от информацията за сделките, сключвани под масата. Може да е знаела нещо и за подкупите, които Уолтърс и Арсдейл бяха споменали пред Мак. И тя да е била причината за взривяването на яхтата и смъртта на Адам.
28.
Питър Ланг възнамеряваше да присъства на опелото за Адам Коулиф, но в последната минута му се обади Къртис Литъл, служител на банка Овърленд, един от потенциалните инвеститори в проекта за кула „Вандермиър“. Литъл искаше Ланг да осветли партньора му, Джон Хилмър, за етапа на преговорите. Единственото свободно време, което имаха обаче, съвпадаше с опелото.
Срещнаха се в залата за конференции в просторния офис на Питър.
— Баща ми не престана да мрънка, след като преименуваха Шесто авеню — каза Питър, след като се настаниха до масата. — Преди този офис беше негов и до деня, когато се пенсионира, все казваше, че работи на Шесто авеню. Много земен човек!
Хилмър се усмихна леко. Това беше първата му среща с легендарния Питър Ланг и бе повече от очевидно, че в него самия няма нищо „земно“. Въпреки синините и драскотините от катастрофата, Ланг беше хубав мъж, който излъчваше самоувереност и носеше дрехите си с небрежна елегантност.
Фриволният тон изчезна, когато Питър посочи към покрития с плат макет.
— Кърт, след минута с Джон ще видите комплекса, проектиран от Йън Максуел. Както предполагам знаете, Максуел е автор на спечелилата първа награда петдесет и пет етажна сграда на езеро Мичиган. Тя е считана за една от най-красивите и изпълнени с въображение постройки, издигнати в Чикаго през последните двайсет години.
Ланг замълча за момент и останалите забелязаха как лицето му се сви от болка. С извинителна усмивка той извади хапче и го глътна с малко вода.
— Знам, че изглеждам като пребит, но истинският ми проблем е спуканото ребро — обясни той.
Къртис Литъл, петдесетгодишен среброкос нервак, каза сухо:
— Сигурен съм, че като се имат предвид обстоятелствата, можеш да си доволен от синините и пукнатото ребро, Питър. Знам, че на твое място аз щях да съм.
Пръстите му забарабаниха по масата.
— А това ни води до основния въпрос на срещата ни. Как стоят нещата с имота на Адам Коулиф?