Представи се като Джорджина Матюс.
— Работя тук като доброволка няколко следобеда седмично — обясни тя. — Госпожа Джонсън е в апартамент 216. Смъртта на дъщеря й беше ужасен шок за нея. Всички се опитваме да й помогнем, но трябва да ви предупредя, че емоционалното й състояние в момента е такова, че е ядосана на целия свят.
Е, значи сме две, помисли си Нел.
Слязоха от асансьора на втория етаж и тръгнаха по застлания с красив мокет коридор. Минаваха покрай старци в инвалидни колички. Джорджина Матюс се усмихваше мило и разменяше по няколко думи с всеки.
Набитото око на Нел забеляза, че имаха вид на хора, за които се грижат повече от добре.
— Какво е съотношението на персонала към пациентите?
— Хубав въпрос. По двама на трима пациенти. Разбира се, плюс лекарите и рехабилитаторите. Това е апартаментът на госпожа Джонсън. Тя ви очаква.
Матюс почука и отвори.
Рода Джонсън седеше в удобно кресло със затворени очи и вдигнати върху табуретка крака. Беше покрита с леко одеяло. Видът й изненада Нел. Изглеждаше към осемдесетте, жена с широки рамене и гъста посивяла коса.
Учуди си на контраста между майка и дъщеря. Уинифред беше болезнено слаба. Косата й беше права и с много тънък косъм. Мислеше, че прилича на майка си, но очевидно Рода Джонсън бе замесена от друго тесто.
Когато влязоха в стаята, тя отвори очи и прикова поглед в Нел.
— Казаха ми, че ще дойдете. Предполагам, че би трябвало да съм благодарна.
— Престанете, госпожо Джонсън — предупреди я Джорджина Матюс.
Рода Джонсън не й обърна внимание.
— Уинифред се справяше чудесно през всички тези години, в които работи за Уолтърс и Арсдейл. Дори я повишиха, затова успя да ме премести тук. Мразех предишния старчески дом. Хиляди пъти й повтарях да си стои на мястото, вместо да отива при съпруга ви, когато той отвори собствената си фирма, но тя не ме послуша. Е, бях ли права?
— Много съжалявам за Уинифред — каза Нел. — Знам, че това е ужасно за вас. Исках да видя дали мога да ви помогна по някакъв начин.
Усети бързия поглед на Джорджина Матюс. Сигурно е чула за Адам, помисли си тя, но вероятно не са направили връзката между мен и случилото се с Уинифред, когато им се обадих.
Спонтанно Джорджина Матюс докосна ръката й.
— Не знаех — промърмори тя. — Ще ви оставя да си поговорите.
После се обърна към Рода Джонсън и добави:
— Дръж се прилично, Рода.
Нел изчака вратата да се затвори зад госпожа Матюс.
— Госпожо Джонсън, разбирам колко сте тъжна и изплашена. Затова исках да ви видя — придърпа си стол и импулсивно целуна Рода Джонсън по бузата. — Ако не искате, няма да остана.
— Предполагам, че вината не е ваша — меко каза Рода. — Но защо съпругът ви настоя Уинифред да се откаже от работата си? Защо първо не създаде собствената си фирма и не изчака да види дали нещата ще тръгнат? Уинифред имаше добри доходи и пълна обезпеченост. А дали въобще си помисли за мен, когато пое риска да работи при мъжа ви? Не.
— Вероятно е имала застрахователна полица, която поема разноските ви.
— Дори да е имала, не знам нищо по въпроса. Уинифред не говореше много. Откъде мога да науча за някаква застраховка?
— Уинифред имаше ли сейф?
— Какво пък би сложила в него?
Нел се усмихна.
— Тогава къде е държала личните си документи?
— В бюрото в апартамента си, доколкото знам. Хубав апартамент. При това с приемлив наем. Живяхме в него толкова дълго. И аз щях да съм там сега, ако не беше артритът. Той ме превърна в инвалид.
— Вероятно можем да уредим някой съсед да провери бюрото й и да ви изпрати документите — предложи Нел.
— Не искам съседите да се ровят из нещата ми.
— Имате ли адвокат?
— Защо ми е? — запита Рода Джонсън и я загледа преценяващо. — Дядо ви е Корнелиъс Макдермот, нали?
— Да.
— Добър човек. Един от малкото честни политици в страната.
— Благодаря ви.
— Ако ви позволя да отидете в апартамента на Уинифред и да потърсите документите й, той ще дойде ли с вас?
— Стига да го помоля да.
— Когато Уинифред беше бебе и живеехме в онзи район, ние гласувахме за дядо ви. Съпругът ми мислеше, че е велик човек — Рода Джонсън се разплака. — Уинифред ужасно ще ми липсва. Беше прекрасна. Не заслужаваше да умре толкова рано. Просто нямаше достатъчно кураж. Това беше нейният проблем. Горкото момиче. Вечно се опитваше да зарадва хората, обаче също като мен, така и не бе оценена. Скъсваше се от работа. Но поне накрая й дадоха повишението, което заслужаваше.
Вероятно, помисли си Нел. Но може и да не беше така.
— Дядо ми ще дойде с мен до апартамента на Уинифред, а ако вие се сетите за още нещо, което бихте искали да ви донесем, ще се погрижим.