34.
Управителят на салона, където работеше Лиза Райън, й каза, че може да отсъства цяла седмица.
— Нуждаеш се от малко време за себе си, скъпа — каза той, — за да започнеш процеса на лечение.
„Процеса на лечение“, презрително помисли Лиза, докато оглеждаше купчината дрехи на леглото. Това сигурно са най-тъпите думи, изричани някога. Спомни си с какво презрение се отнасяше към тях Джими, когато ги чуваше от устата на някой телевизионен водещ след репортаж за самолетна катастрофа или земетресение.
— Роднините току-що са били уведомени, телата още не са открити, а някакъв кретен с микрофон говори за процеса на лечение — казваше Джими и поклащаше раздразнено глава.
Някой й бе споменал, че ще й подейства добре, ако е непрестанно заета. Една от възможните дейности бе разчистването на гардероба и чекмеджетата на Джими. Затова в момента сортираше дрехите му и ги прибираше в кутии, за да ги даде на Армията на спасението. По-добре да помогнат на някоя бедна душа, отколкото да гният в гардероба като дрехите на дядо, помисли си Лиза.
Баба й беше запазила абсолютно всички негови вещи, създавайки нещо като светилище. Лиза помнеше как в детството си се бе учудвала на саката и палтата му, които висяха до дрехите на баба й.
Не се нуждая от тях, за да го помня, помисли си тя, докато сгъваше спортните ризи, които децата му бяха подарили миналата Коледа. Няма момент, в който да не мисля за него.
— Променете стереотипа — беше я посъветвал директорът на погребалното бюро. — Местата около масата за вечеря. Мебелите в спалнята. Ще се изненадате как дребните неща могат да ви помогнат през първата година след загубата.
Когато приключеше с разчистването на скрина, щеше да го сложи в стаята на момчетата. Вече беше преместила макета на мечтаната им къща във всекидневната.
Утре ще преместя леглото и ще го сложа под прозореца, реши Лиза, макар да се съмняваше, че и всичките промени на света можеха наистина да й помогнат. Не си представяше, че някога ще настъпи ден, в който няма да мисли непрестанно за Джими.
Погледна часовника и с учудване видя, че е три без четвърт, което означаваше, че децата ще се приберат след двайсетина минути. Не искаше да я видят как подрежда нещата на баща им.
Парите, внезапно се сети тя.
Вчера, след опелото на Адам Коулиф, когато видя двете ченгета да излизат от църквата, беше сигурна, че ще искат да говорят с нея. Да предположим, че разберат за парите. Или заподозрат нещо, вземат заповед за обиск и ги намерят тук. Защо да не решат, че знам как Джими се е сдобил с тях и да не ме арестуват. Какво ще правя тогава?
Вече не можеше да овладее ужаса. Паниката я поглъщаше.
Внезапният звук разтърси притихналата къща. Стресната, Лиза изпусна ризата, която държеше, и хукна надолу. Трябва да е Бренда, напомни си тя. Каза, че ще се отбие по-късно.
Но още преди да отвори, знаеше със сигурност, че вместо Бренда ще види единия детектив.
Джак Склафани бе изпълнен от искрено съчувствие, когато забеляза подпухналите очи и измъченото изражение на вдовицата на Джими Райън. Изглежда така, сякаш е плакала цял ден. Вероятно е ужасен шок. А и на тридесет и три години е прекалено млада, за да остане сама с три деца.
За първи път я беше срещнал, когато дойде с Бренън, за да й съобщят, че трупът на мъжа й е бил идентифициран. По-скоро частите от трупа. Беше сигурен, че Лиза го позна пред църквата след опелото на Коулиф.
— Детектив Джак Склафани, госпожо Райън. Помните ли ме? Бих искал да поговорим няколко минути, ако нямате нищо против.
Ужас замени мъката в очите й. Няма да е трудно, помисли си Склафани. Каквото и да я тормози, бързо ще изплува на повърхността.
— Мога ли да вляза? — любезно попита той.
Лиза изглеждаше парализирана, неспособна да помръдне или проговори. Най-после прошепна:
— Да, разбира се. Влезте.
Благослови ме, отче, защото съгреших, помисли си детективът, докато влизаше в къщата след нея.
Седнаха сковано един срещу друг в малката, но приятна всекидневна. Джак нарочно се загледа за дълго в семейния портрет, който висеше на стената над канапето.
— Тази снимка е правена в по-добри времена — отбеляза той. — Джими изглежда, сякаш е покорил света. Горд съпруг и баща.
Думите постигнаха желания ефект. Сълзите изпълниха очите на Лиза, а част от напрежението й изчезна.
— Наистина бяхме покорили света — тихо отвърна тя. — Знаете какво имам предвид. Живеехме от заплата до заплата като повечето хора от нашата среда, но това не беше проблем. Забавлявахме се много и имахме планове. И мечти.
Посочи към масата.
— Това е макет на къщата, която Джими щеше да построи за нас някой ден.