— Мислиш ли, че е била взривена дистанционно? Или бомбата е имала часовник? Вероятно е било нагласено адски грижливо.
— Адски грижливо, да, ако е бил човек с опит в експлозивите като Джед Каплан. В противен случай е можел да убие и самия себе си, докато сглобява елементите.
Разстроената Ейда Каплан хлипаше притеснено при мисълта какво щяха да си помислят съседите. Синът й седеше до масата в малката всекидневна с презрително изражение.
Въобще не се тревожи, помисли си Склафани. Което значи, че ако той е виновен за взривяването на яхтата, тук никога не е носил нищо уличаващо.
Все пак имаха една малка находка — откритието на торба с марихуана, прибрана в спортен сак в гардероба.
— Я стига, всеки може да разбере, че е стара — запротестира Джед. — Никога не съм я виждал. Освен това бях тук за последен път преди пет години.
— Вярно е — потвърди Ейда Каплан. — Прибрах някои негови неща в гардероба, в случай че някога си ги поиска, но не ги е докосвал, откакто се е прибрал. Кълна се.
— Съжалявам, госпожо Каплан — каза Бренън. — Съжалявам и за теб, Джед, но тук има достатъчно трева, за да те арестуваме за притежание на дрога с намерение за продажба.
Три часа по-късно Склафани и Бренън оставиха Джед в килия в участъка.
— Майка му ще плати гаранцията, но поне съдията се съгласи да прибере паспорта му — рече Бренън с недоволство.
— Сигурно си е научил урока, когато са го пипнали е онези експлозиви в Австралия — отбеляза Джак Склафани. — В апартамента нямаше абсолютно нищо, което да го свърже с изрива на яхтата.
Тръгнаха.
Как мина посещението ти при Лиза Райън?
— Сигурен съм, че се канеше да ми съобщи нещо точно когато децата й се прибраха от училище.
Джак Склафани поклати глава и извади ключа от колата си.
— Кълна се, че след две минути щях да чуя всичко, което знае. Дори поостанах, за да поговоря с децата.
— И пи мляко с бисквити с тях?
— А после кафе с нея. Повярвай ми, опитах всичко. Тя просто отказа да се върже на „довери ми се“.
— Защо ли е решила да замълчи?
— Можем само да гадаем — отвърна Склафани. — Но според мен не искаше да ми каже нещо, което би могло да съсипе репутацията на Джими Райън в очите на децата.
— Знаеш ли, обзалагам се, че си прав. Ще се видим утре. Може пък тогава да извадим късмет.
Мобифонът на Джордж Бренън звънна. Уведомиха го, че близо до мост „Веразано“ е била намерена и дамска чанта. В прогизналия от водата портфейл открили кредитни карти и шофьорска книжка на името на Уинифред Джонсън.
— Казват, че чантата почти не е обгорена — рече Бренън, след като затвори телефона. — Странна работа. Сигурно моментално е излетяла, а после е паднала във водата.
— Освен ако въобще не е била на яхтата по време на експлозията — предположи Склафани след замислено мълчание.
37.
Нел цял следобед отговаря на съболезнователните писма, които се бяха натрупали на бюрото й. Когато свърши, беше почти пет часът. Трябва да поизляза, помисли си тя. Не съм тренирала вече седмица.
Сложи си шорти и тениска, пъхна кредитната си карта и една десетдоларова банкнота в джоба и се отправи към Сентръл Парк. На Седемдесет и втора улица зави и затича на юг. Преди бягах поне три-четири пъти седмично, спомни си тя. Защо спрях да го правя?
Докато възвръщаше формата си и се наслаждаваше на усещането за свобода, предизвикано от енергичните движения, Нел се замисли за безбройните картички със съболезнования, които беше получила.
„Изглеждаше толкова щастлива с Адам.“
„Толкова съжаляваме за трагедията ти.“
„На твое разположение сме.“
Защо не прочетох и едно писмо, в което да пише какъв прекрасен човек е бил Адам и колко ще липсва на всички?
Защо се чувствам толкова празна? Защо не мога да плача?
Нел ускори темпото, но не успя да прогони въпросите. Някъде беше чела, че човек не е в състояние да надбяга мислите си.
Дан Майнър обиколи южната част на парка, после затича на север. Великолепен ден за спортуване, помисли си той. Следобедното слънце беше приятно топло, а ветрецът освежаваше. Беше пълно с хора. Някои на ролкови кънки, други — просто на разходка, трети се наслаждаваха на гледката или четяха по пейките.
Дан почувства остра болка, когато мина покрай една занемарена млада жена, облечена във вехта рокля. Никой не седи до нея, помисли си той, забелязвайки многобройните найлонови пликове до краката й.
Дали и Куини бе прекарала така по-голямата част от живота си? Дали и тя е била пренебрегвана и избягвана от всички?
Странно защо по-лесно му беше да мисли за нея като за Куини. Мама беше различна. Красива тъмнокоса жена с нежни ръце, която го наричаше Дани.