— Като каза близки, каква според теб е историята с гаджето на Уинифред?
— Имам едно предложение — каза Бренън. — Хайде да се поровим и да видим дали не можем да открием някаква връзка между Питър Ланг и стария ни приятел Джед Каплан.
Склафани кимна, бутна стола си назад, стана и отиде до прозореца.
— Хубав ден — отбеляза той. — Жена ми е въодушевена от идеята да прекараме един цял уикенд във вилата на родителите й в Кейп Мей. На мен обаче ми се струва, че това няма да стане скоро.
— Прав си — съгласи се Бренън.
— А тъй като сами си създаваме работа, бих добавил още едно име към списъка.
— Предполагам, че е Адам Коулиф.
— Точно така. Каплан го е мразил. Бившият му работодател, Робърт Уолтър, го е мразил. Ланг е отхвърлил проекта му. Коулиф определено не е любимецът на града. Чудя се кой ли още може да е решил, че ще е прекрасно, ако яхтата му не се върне в пристанището.
— Е, добре, да се залавяме за работа. Започвам да издирвам информация за Коулиф.
Няколко часа по-късно Бренън надникна в кабинета на Склафани.
— Получих някои предварителни сведения от един колега в Северна Дакота. Очевидно предишният работодател на Коулиф го е обичал така, както хората обичат нападналите ги по време на пикник мравки. Това може да доведе до някъде.
56.
Докато тичаха заедно по алеите на Сентръл Парк, Нел осъзна, че в присъствието на Дан Майнър имаше нещо много успокояващо. Той сякаш излъчваше вътрешна сила, която личеше в твърдата линия на челюстта, дисциплинираните движения и здравото ръкостискане.
Тичаха на север до резервоара, после направиха широк кръг и се върнаха на Седемдесет и втора улица.
Нел спря задъхана.
— Дотук.
Дан обаче не възнамеряваше да я изпуска, докато не научи къде живее и телефонния й номер.
— Ще те изпратя до вас — любезно предложи той, а по пътя подхвърли небрежно: — Не знам за теб, Нел, но аз огладнях. Без съмнение имам по-представителен вид, след като се изкъпа и преоблека. Би ли се съгласила да се срещнем за вечеря след около час?
— О, не мисля…
— Имаш определени планове?
— Не.
— Не забравяй, че съм лекар. Дори и да не си гладна, трябва да ядеш.
След още няколко минути нежно убеждаване, те се разделиха с уговорката да се видят в „Ил Тунело“ на Петдесет и шеста улица.
— По-добре след час и половина — предложи Нел. — Освен, разбира се, ако всички светофари не светват зелено, когато те видят.
След като се бе върнала от офиса на Адам, Нел бе прекарала няколко часа в сортиране и сгъване на дрехите му. Сега леглото и креслата в стаята за гости бяха покрити с купчини чорапи и вратовръзки, шорти и тениски. Костюмите, панталоните и саката бе преместила в гардероба.
Излишна работа, каза си тя, докато обикаляше напред-назад със закачалките в ръка. Но така или иначе бе започнала да изнася вещите му от спалнята и затова искаше да довърши.
Когато скринът се опразни, Нел накара момчетата по поддръжката на сградата да го занесат долу в склада. После пререди мебелите така, както бяха преди женитбата й.
Сега, когато се върна от парка и влезе в спалнята, за да свали шортите и тениската, Нел осъзна, че стаята й се струва обновена и уютна, защото й носи познатото в миналото спокойствие.
Предполагам, че скринът на Адам и гардеробът, където висяха дрехите му, ме караха да мисля за начина, по който умря — внезапно и без да има възможност да се сбогува с мен. И онези последни гневни моменти, когато изхвърча завинаги от къщи и от живота ми…
Сега, при положение че нещата му вече ги нямаше в спалнята, беше сигурна, след вечерята ще може да поспи.
Взе набързо душ и реши да облече синьо-лилавия копринен костюм с панталон, който бе купила в края на сезона миналата година и почти бе забравила. Видя го случайно, докато разчистваше гардероба, и си спомни колко й беше харесал, когато го облече за първи път.
А най-хубавото беше, че тоалетът нямаше никаква връзка с Адам, който забелязваше всяка нейна дреха.
Когато Нел влезе в „Ил Тунело“, Дан Майнър вече я чакаше на масата. Беше толкова замислен, че не я видя, докато не застана съвсем близо. Изглежда разтревожен за нещо, помисли си Нел, но щом оберкелнерът й придърпа стола, Дан скочи на крака и се усмихна.
— Очевидно всички светофари са светнали зелено за теб — отбеляза тя.
— Почти всички. Изглеждаш великолепно, Нел. Благодаря, че се съгласи да вечеряш с мен. Страхувам се, че те принудих да кажеш „да“. Това е проблемът на лекарите. Очакваме хората да постъпват точно така, както им наредим.