Нещо в края на безлюдната улица привлече вниманието му. Той погледна натам и забеляза някакъв тип. С три бързи крачки Адам стигна до вратата на офиса си и завъртя ключа. Нямаше желание да го оберат.
Не се успокои, докато не влезе и не заключи отвътре. Елегантният дъбов шкаф съдържаше телевизор и бар. Отвори го, извади бутилка „Чевас Регал“ и си сипа щедро. Седна на канапето. Отпиваше бавно от скоча. Вероятно за случайния наблюдател беше човек, който е напълно спокоен и си отдъхва след дълъг ден.
А хората наистина забелязваха Адам. Изглеждаше по-висок от неговите метър и осемдесет, тъй като се беше научил да държи гърба си изправен дори когато седи. Енергичните тренировки стягаха тялото му. Светлокафявите очи и устата, която лесно се усмихваше, доминираха на слабото му лице. Сребристите кичури по тъмната му коса бяха добре дошли, тъй като знаеше, че без тях видът му е прекалено момчешки. Свали сакото си, разхлаби вратовръзката и откопча горното копче на ризата. Мобифонът беше в джоба му. Извади го и го остави на масичката до чашата си. Не се тревожеше, че Нел може да звънне в хотела и да й съобщят, че се е изнесъл оттам. Ако въобще решеше да го потърси, щеше да звънне на мобифона, но надали щеше да го направи тази вечер. Бяха говорили следобед, преди да отиде при дядо си, и Адам знаеше, че щеше да му разкаже за срещата си с Мак, изчаквайки подходящия момент.
Значи нощта е моя! Мога да правя каквото си искам! Мога дори да сляза долу и да сваля макета от витрината, след като отхвърлиха проекта ми! А това е нещо, за което Мак определено нямаше да съжалява, горчиво си помисли Адам.
След като поседя около час, прехвърляйки възможностите си, реши все пак да се прибере у дома. Офисът му се стори прекалено клаустрофобичен и осъзна, че няма желание да спи на канапето.
Беше почти два часа, когато с тихи, предпазливи стъпки влезе в апартамента и запали лампата в коридора. Изкъпа се и се преоблече в стаята за гости, после грижливо подреди дрехите си за сутринта, влезе на пръсти в спалнята и се пъхна в леглото. Спокойното дишане на Нел му показа, че за радост не я е събудил. Знаеше, че можеха да минат часове, преди да заспи отново.
Той обаче нямаше подобни проблеми. Умората го надви мигновено.
4.
Петък, девети юни
Лиза Райън се събуди преди иззвъняването на будилника в пет сутринта. Джими бе изкарал още една неспокойна нощ, въртейки се в леглото и мърморейки в съня си. Три или четири пъти тя го бе галила нежно по гърба с надеждата да го успокои.
Най-после заспа дълбоко. Сега щеше да й се наложи да го разтърси, за да го събуди. Тя самата още не трябваше да става и се надяваше, че след като той излезе, ще успее да поспи малко, преди да дойде време да вдига децата.
Беше ужасно изморена, а днес имаше толкова много работа. Като добра маникюристка, всичките й часове от девет до шест бяха запазени.
Животът й преди не беше толкова тежък. Всичко се обърка, когато Джими загуби работата си. Остана така почти две години, преди да се обади на „Коулиф и съдружници“. Сега вече свързваха двата края, но все още имаха да изплащат насъбрани сметки.
Джими бе уволнен навремето, тъй като шефът му го бе чул как споделя с един от колегите си, че някой в компанията взима подкупи, понеже бетонът, който изливаха, не отговаряше на изискванията.
След тази случка, където и да кандидатстваше за работа, винаги получаваше един и същи отговор: „Съжаляваме, но нямаме нужда от вас.“
Мисълта, че беше наивно, глупаво и безполезно от негова страна въобще да споделя подобно нещо, стана причина за промяната му. Лиза бе сигурна, че съпругът й почти е стигнал до ръба на нервен срив, когато научиха от сътрудничката на Адам Коулиф, че молбата му е предадена на строителната компания на Сам Краус. Скоро след това разбраха с огромно облекчение, че е нает на работа.
Но емоционалният обрат, който Лиза очакваше да види у мъжа си, не се появи. Говори дори с психоаналитик. Той й каза, че Джими е изпаднал в депресия и че сам няма да успее да се справи със състоянието си. Но съпругът й се ядоса ужасно, когато тя му предложи да потърси професионална помощ.
През последните месеци Лиза започна да се чувства много стара за своите тридесет и три години. Човекът, спящ до нея, вече не приличаше на детския й любим, който обичаше да се шегува, че е изскочил от люлката си, за да я покани на първата им среща. В един момент той крещеше на нея и на децата, а в следващия очите му се изпълваха със сълзи и вече се извиняваше. Започна и да пие, обикновено два или три скоча всяка вечер, които не му се отразяваха добре.