По-късно се усмихна извинително на клиентката си.
— Ужасно съжалявам. Обадиха ми се от училище. Едно от децата било много разстроено.
— Лошо, Лиза, но моля те, довърши ме. Аз самата имам да правя милион неща.
Морган Кърън щеше да дойде при децата в седем. В пет и половина Лиза сложи вечерята. Беше се вслушала в директора на погребалното бюро и бе разместила столовете.
Тъй като сега бяха само четирима, свали допълнителната плоскост и масата отново стана кръгла, както преди Чарли да слезе от високото си бебешко столче. С болка си припомни празненството за преместването му на „стол за големи момчета“.
Тъй като всичките й сетива бяха изострени към болката на децата, Лиза веднага забеляза притесненото изражение на Кайл, мъката в очите на Кели и неестественото мълчание на малкия Чарли.
— Как мина училището? — Опитваше да говори жизнерадостно.
— Добре — сковано отвърна Кайл. — Нали знаеш онова пътешествие, което момчетата ще предприемат следващия уикенд?
Сърцето на Лиза се сви. Ставаше дума за гостуване във вилата на един от приятелите на Кайл, която се намираше на езерото Грийнуд.
— И какво за него?
— Знам, че бащата на Боби ще се обади, за да ме покани да отида с тях, но не искам. Моля те, мамо, не настоявай.
Доплака й се. Кайл щеше да е единственото дете без баща там.
— Да, няма да е много забавно за теб — съгласи се тя. — Ще предам, че този път предпочиташ да си останеш у дома.
Спомни си още един съвет на директора на погребалното бюро. „Осигурете на децата нещо, което да очакват.“ Е, благодарение на Бренда Кърън, щеше да го направи.
— Чудесни новини — весело каза Лиза. — Семейство Кърън ще наемат по-голяма къща в Брийзи Пойнт тази година, защото искат да им гостуваме през уикендите. Готови ли сте за най-добрата част? Къщата е до океана!
— Мамо, това е страхотно — въздъхна доволно Чарли. Чарли, водният плъх, помисли си Лиза, зарадвана на широката усмивка, която озари лицето му.
— Наистина е хубаво, мамо! — Кайл също очевидно се беше успокоил.
Тогава погледна към Кели. Тя изглеждаше напълно безразлична, сякаш не бе чула добрата новина. Чинията спагети пред нея почти не беше докосната.
Не трябва да я притискам, каза си Лиза. Явно се нуждае от повече време, за да приеме загубата на баща си. А и сега нямаше кога да се занимава с всичко това. Трябваше да разчисти масата, да ги накара да седнат да си пишат домашните и да стигне до Манхатън преди седем и половина.
— Кайл — каза Лиза, — веднага щом приключим с вечерята, искам да ми помогнеш да донесем два пакета от работилницата на татко. Те са на човек, за когото той е работил. Ще ги оставя при една дама, за да научи на кого трябва да ги върнем.
62.
След като излезе от болницата в сряда следобед, Дан Майнър се отправи директно към офиса на Корнелиъс Макдермот. Когато му се обади, за да си уредят среща, научи, че Нел вече е разказала на дядо си за него.
Макдермот го поздрави любезно.
— Чух, че и вие като Нел сте завършили Джорджтаун — започна той.
— Да, но шест или седем години по-рано.
— Как ви харесва животът в Ню Йорк?
— И баба ми, и дядо ми са родени тук, а майка ми е живяла в Манхатън до дванадесетата си година. После се преместили във Вашингтон. Винаги съм имал чувството, че генетически съм с единия крак тук, а с другия — в столицата.
— Аз също — съгласи се Макдермот. — В миналото обаче това не беше луксозен квартал. Дори имахме навика да се шегуваме, че човек може да се напие само като вдишва изпаренията от бирената фабрика на Джейкъб Рупърт.
Дан се усмихна.
— По-евтино е, отколкото да си купиш кашонче с шест бири.
— Но не чак толкова приятно.
Докато си бъбреха, Корнелиъс Макдермот осъзна, че наистина харесва доктор Дан Майнър. За щастие не е парче от старата скала, помисли си той. През годините бе срещал баща му по различни събирания във Вашингтон и го намираше за претенциозен и досаден. Дан обаче бе замесен от друго тесто. На негово място почти всеки би забравил за майката, която го е изоставила като дете. Особено като се има предвид, че е станала скитаща алкохоличка. Този син обаче искаше да я намери и да й помогне. Мой тип човек, помисли си Макдермот.
— Ще видя дали мога да накарам някои от онези бюрократи да си размърдат задниците и да проведат истинско издирване за Куини — каза той. — Значи за последен път е видяна в изоставените сгради близо до площад „Томпкинс“? В края на септември, преди около девет месеца?
— Да, но приятелите й смятат, че може и да е напуснала града — обясни Дан. — От малкото информация, до която успях да се добера, научих, че когато я видели за последен път, била в едно от потиснатите си настроения, а в подобни случаи избягвала хората. Предпочитала да си намери свое уединено местенце и да се приюти там.