Кенет Тъкър се изчерви.
— Синът ми е изключително далекоглед — с достойнство обясни той. — Носи очила за четене, но ги свали точно преди експлозията. После започнаха кошмарите. Непрестанно повтаряше, че в сънищата му яхтата избухва, а някаква змия се плъзва встрани от нея и се стрелва към него. Заведохме го при детска психиатърка. След няколко сеанса тя го накара да нарисува какво е видял.
Тъкър им подаде последната рисунка.
— Сега Бенджи вярва, че е било човек в неопренов костюм и маска, стиснал дамска чанта в ръка. Хвърлил се е от яхтата в момента на експлозията. Наистина може да е детска фантазия, но реших, че поне трябва да видите рисунката. Осъзнавам, че след подобен инцидент ви се обаждат какви ли не идиоти, затова реших, че ако ви я изпратя по пощата, няма да й обърнете внимание. А бях длъжен да ви я покажа.
С тези думи Тъкър се изправи.
— Очевидно маската е попречила на Бен да разбере как изглежда човекът в неопрена. Ако въобще й обърнете някакво внимание, ще осъзнаете, че няма смисъл да го разпитвате. Едва снощи той спа добре за първи път от две седмици. И, разбира се, не искаме да бъдем обсадени от репортери.
Бренън и Склафани се спогледаха.
— Господин Тъкър, много сме ви благодарни — каза Бренън. — Не съм сигурен, но рисунката на сина ви наистина може да се окаже важна. Името му няма да бъде споменато. Обещавам ви. Освен това ще ви помоля да не споделяте с никой друг това, което ни разказахте. Дори ако някой е скочил от яхтата, знаем, че поне двама души, а най-вероятно трима, са загинали при експлозията. Имаме работа с предумишлено убийство и този, който го е извършил, е изключително опасен човек.
— Добре, значи се разбираме чудесно.
Когато вратата се затвори зад Кенет Тъкър, Склафани подсвирна.
— Медиите не знаят, че сме намерили чантата на Уинифред Джонсън — каза той. — Няма начин Тъкър да го е разбрал.
— Абсолютно.
— А това обяснява защо не беше обгорена. Който и да е скочил от яхтата, я е носил със себе си.
— И вероятно я е загубил във водата. Ако хлапето е право, скочилият от яхтата се е измъкнал в последния момент.
— Кой мислиш е бил?
Без да почука, Кал Томпсън, заместник районният прокурор, който бе разпитвал Робърт Уолтърс, отвори вратата и надникна.
— Мислех, че ще се заинтересувате от последните новини — каза той. — Първият помощник на Сам Краус пристигна с адвоката си. Признава, че са използвали некачествени материали при много от поръчките и редовно са мамили Уолтърс и Арсдейл, когато са им представяли сметките.
— Спомена ли кой от „Уолтърс и Арсдейл“ е сключил сделка с тях?
— Не. Каза, че според него това били самите Уолтърс и Арсдейл, но не се закле. Връзката била Уинифред Джонсън. Дори й били измислили прякор: „Уини Просякинята“.
— Тя май е страхотна плувкиня — каза Бренън.
Томпсън повдигна вежди.
— Ако не греша, дните й като плувкиня свършиха.
— Може би. А може и да не е така — отвърна Склафани.
65.
В четвъртък сутрин Нел се надигна на разсъмване. Краткият й сън бе съсипан от кошмари. Буди се няколко пъти, стресната от въображаеми звуци и с мокро от сълзи лице.
Дали бяха за Адам, зачуди се тя. Не беше сигурна. Вече в нищо не съм сигурна, си призна сутринта придърпвайки завивките. Предишната вечер навън беше хладно, затова бе изключила климатика и отворила прозорците.
В резултат на което звуците на Ню Йорк бяха с нея цяла нощ — автомобилите, воя на полицейските сирени и линейките, тихата музика от съседния апартамент, чийто собственик въобще не спираше уредбата.
Въпреки това стаята я изпълваше с чувството, че си е у дома. Без високия скрин на Адам отново изглеждаше просторна. Тоалетката заемаше предишното си място, така че, когато и да се събуди, Нел виждаше снимката на майка си и баща си.
Тя пораждаше много спомени, и все щастливи. Преди да тръгне на училище, родителите й я бяха завели на едно от техните пътешествия в Южна Америка. Тогава разговаря с туземци в малки селца и игра с местни деца. Често взаимно се учеха на чуждите думи за части от тялото като нос, уши, очи и зъби.
Осъзна, че си припомня онова време, тъй като сега се чувстваше по подобен начин — сякаш е в непозната страна и се мъчи да разбере езика. Този път обаче мама и татко не са около мен, за да ме предпазват от неприятности, помисли си тя.
Няколко пъти, когато се събуждаше, лицето на Дан Майнър се появяваше пред очите й. Намираше го за успокояващо, тъй като и той беше изкарал тежко детство, а сега търсеше отговори.