Лиза знаеше, че причината за странното му поведение не е връзка с друга жена. Джими се прибираше всяка вечер и дори вече не ходеше на бейзболни мачове с приятелите си. Нито пък залагаше големи суми на коне или на лотария. В деня, когато плащаха заплатите, той й връчваше всичко.
Помъчи се да го накара да осъзнае, че вече няма нужда да се тревожи за финансите им, тъй като почти бяха изплатили дълговете си, но сякаш вече нищо нямаше значение за него.
Все още живееха в малката къщичка в Литъл Нек, Куинс, в която започнаха брака си преди тринадесет години. Трите деца доведоха до купуване на двуетажни легла, вместо на по-голяма къща. Преди Лиза се шегуваше с това, но вече не, тъй като Джими се ядосваше.
Когато будилникът иззвъня, тя се протегна, за да го изключи, после с въздишка се обърна към съпруга си.
— Джими! — Разтърси го. — Джими!
Гласът й се извиси, макар че избягваше да показва загрижеността си.
Най-после успя да го събуди.
— Благодаря, скъпа — промърмори съпругът й и изчезна в банята.
Лиза стана, отиде до прозореца и дръпна щорите. Очертаваше се великолепен ден. Тя нави светлокестенявата си коса на кок, закопча шнолата и наметна халата. Внезапно беше решила да пие кафе с Джими.
Той слезе в кухнята след десетина минути и се изненада, че я заварва там. Дори не е забелязал, че не съм в леглото, тъжно си помисли Лиза.
Наблюдаваше го предпазливо, за да не забележи загрижеността в очите й. Във вида му тази сутрин имаше нещо ужасно уязвимо. Сигурно мисли, че пак ще започна да го убеждавам да отиде на психоаналитик. Като се стараеше да говори весело и небрежно, Лиза подхвърли:
— Денят е прекалено хубав, за да остана в леглото. Реших да пия кафе с теб, а после да изляза и да погледам как се събуждат птиците.
Джими беше едър мъж с коса, някога — огненочервена, сега — медно кестенява. Кожата му бе доста потъмняла от работата на открито. Лиза осъзна, че се бяха появили много нови бръчки по лицето му.
— Добра идея, Лизи!
Джими не седна, а изгълта кафето си прав до масата. Когато му предложи сандвич или препечени филийки, той само поклати отрицателно глава.
— Не приготвяй вечеря за мен. Важните клечки провеждат редовното си събрание днес в пет часа на лъскавата яхта на Адам Коулиф. Може би възнамерява да ме уволни, но иска да го направи със стил.
— Защо пък ще те уволнява? — Надяваше се, че гласът й не звучи тревожно.
— Шегувам се. Но ако стане така, току-виж ми направил услуга. Как върви боядисването на нокти? Ще ни издържа ли всичките?
Лиза се приближи до мъжа си и обви ръце около врата му.
— Мисля, че ще се почувстваш много по-добре, ако ми кажеш какво те мъчи.
— Мисли си — отвърна Джими и силните му ръце я придърпаха по-близо. — Обичам те, Лизи. Винаги го помни.
— Никога не съм го забравяла. И…
— Знам. И аз така — прекъсна я той и се усмихна на тъпия израз, с който се забавляваха като ученици.
После се отдръпна от нея и тръгна към вратата. Не беше сигурна, но й се стори, че докато затваряше, съпругът й прошепна:
— Съжалявам…
5.
Тази сутрин Нел реши да приготви специална закуска за Адам. Миг по-късно се раздразни, че използва храната, за да се опита да го убеди да приеме избора, на който така или иначе имаше правото. Това обаче не й попречи да продължи с приготовленията.
Тъжно усмихната, Нел си припомни готварската книга на баба си по майчина линия. На корицата пишеше: „Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му“. Майка й, обещаващ антрополог и ужасна готвачка, закачаше често баща й, споменавайки сентенцията със смях.
Когато стана от леглото, Нел чу, че Адам вече е под душа. Предишната вечер се беше направила на заспала. Знаеше, че трябва да поговорят, но два часа сутринта не й изглеждаше подходящо време за обсъждане на следобедната среща с дядо й.
На закуска обаче щеше да й се наложи да говори за това, тъй като щяха да се видят с Мак вечерта, а тя искаше да си изясни нещата по-рано. Снощи той се бе обадил, за да й напомни, че ги очакват на седемдесет и петия рожден ден на сестра му, леля Гърт, в ресторант „Четири сезона“.
— Мак, нали не мислиш сериозно, че бихме могли да забравим? — беше попитала Нел. — Разбира се, че ще бъдем там.
Но не беше добавила, че предпочита главната тема на разговора да не бъде вероятната й кандидатура. Нямаше смисъл да го прави, тъй като бе неизбежно да не заговорят за това. Следователно тази сутрин трябваше да съобщи на Адам решението си. Ако той научеше новината от Мак, никога нямаше да й прости.
Обикновено Адам тръгваше към службата в седем и половина, а Нел се стараеше да е в кабинета си най-късно осем, за да подготви статията си за следващия ден. Винаги закусваха заедно, често в мълчание, защото четяха сутрешните вестници.