Стори й се, че направо пред очите й се съживяват. Били са ужасно изсъхнали, помисли си тя. Точно преди да се запозная с Адам, вършех тази работа всеки ден, защото се чувствах като тях. Емоционално изсъхнала. Мак и Гърт бяха изкарали тежък грип. Докато боледуваха, осъзнах, че ако нещо се случи с тях, оставам абсолютно сама.
Нуждаех се от любов, както тези цветя — от вода.
И затова се влюбих. Може би в самата любов… Нямаше ли песен с такива думи?
Винаги съм се отнасяла снизходително към Уинифред, каза си Нел. Държах се мило с нея, но я смятах за послушно кученце. Сега започвам да мисля, че под кротката външност се е криело нещо съвсем различно. Ако е била жадна за любов и е срещнала човек, който я е накарал да се чувства обичана, кой знае докъде е била готова да стигне, за да му достави удоволствие и да го задържи? Нали аз се отказах от политическата си кариера само за да зарадвам Адам. Това беше моята жертва в името на любовта.
След като приключи с растенията, ги върна по местата им. После припряно взе едно и го сложи обратно на кухненската маса. Досега не беше признавала дори пред себе си, че не харесва фикуса, който Адам й бе подарил за рождения ден преди две години. Импулсивно го изнесе и го остави до асансьора. Някой от чистачите щеше да го прибере с радост.
После подреди саксийките по первазите, масичката за кафе и бомбайския скрин във фоайето, откъдето се вгледа във всекидневната.
Като изненада за годишнината им Адам бе поръчал на един художник да нарисува портрет по сватбената им снимка. Прекалено голямата за вкуса на Нел картина висеше над камината.
Отиде до нея, хвана рамката с две ръце и я откачи. Художникът очевидно е бил пълен аматьор. В усмивките им имаше нещо плоско и безжизнено. Или пък е бил прекалено добър и е уловил истинското? Нел обмисли възможностите, които предоставяше портретът за килера. Замени го с акварел, който бе купила преди няколко години, докато караше ски в Швейцария.
След като закачи пейзажа от село Аделбоден, тя отново застана във фоайето и се огледа. Внезапно осъзна, че бе на път да премахне всички следи от Адам.
Тогава си спомни дрехите и реши да ги доприбере. Върна се в стаята за гости. Нужни й бяха само петнадесет минути, за да сложи костюмите и саката в кашоните, да ги затвори и надпише.
После забеляза синьото сако, метнато на облегалката на стола, и бе осенена от друг спомен. Миналото лято с Адам бяха отишли на вечеря. Климатикът в ресторанта работеше на пълни обороти, а Нел носеше рокля без ръкави. Адам се изправи, свали си сакото и го сложи на раменете й.
— Хайде, пъхни си ръцете вътре — настоя той.
Казах му, че на него ще му стане студено. Отговори ми, че стига аз да се чувствам добре, той ще е наред. Беше майстор на дребните любезности и на нежните фрази, помисли си Нел, взе сакото от стола и го облече.
Опита се да усети отново уюта и топлината, които бе чувствала тогава, когато Адам й го даде. Това беше сакото, с което той се прибра у дома последната нощ. Допря лице до ревера, опитвайки се да долови аромата на „Поло“, одеколона, който използваше. Може и да имаше слаб мирис, но не беше сигурна.
Бони Уилсън й бе казала, че Адам иска дрехите му да бъдат раздадени, за да помогне на бедните. Нел се зачуди дали фактът, че приживе не е бил особено щедър, не я притесняваше сега след смъртта му.
Най-после реши да занесе и синьото сако в магазина. Бръкна в страничните джобове, за да се увери, че са празни.
В левия имаше идеално изгладена носна кърпа. Десният беше празен. Горното джобче — също.
Сгъна сакото, отвори последния кашон и го прибра. Когато спусна капака, се сети, че блейзърът беше и с няколко вътрешни джоба. Реши да провери и тях.
От дясната страна усети нещо под пръстите си. Разкопча джобчето, бръкна и извади някакво пликче.
Вътре се оказа ключ от сейф. Номерът му беше 332.
71.
В три часа Лиза Райън бе извикана на телефона. Беше обаждането, което чакаше и от което се страхуваше. Детектив Джак Склафани й каза, че той и детектив Бренън трябва да се срещнат с нея на всяка цена след работа.
— Току-що бяхме при госпожица Макдермот — каза Склафани.
Лиза говореше от кабинета на управителя.
— Разбирам — рече тя и се обърна с гръб към шефа, вбесена от неприкритото му любопитство.
— Трябва да говорим откровено — предупреди я детективът. — Знам, че това беше невъзможно за вас миналата седмица, тъй като децата се прибраха у дома. — Днес една моя приятелка ще ги заведе на вечеря. Устройва ли ви шест и половина?