— Чудесно.
Преструвайки се на по-весела, отколкото се чувстваше, Лиза успя да изкара някак си остатъка от деня.
Когато двамата детективи пристигнаха, тя отвори вратата с чаша в ръка и каза:
— Направих прясно кафе. Ще пиете ли?
Поканата беше формална, но Джак Склафани прие, макар да не обичаше кафе без закуска. Усети, че, въпреки любезния начин, по който ги поздрави, Лиза Райън беше уплашена и настроена отбранително. Трябваше да й помогне да се отпусне и да повярва, че са нейни приятели.
— Мислех да откажа, но ухае чудесно — отвърна Бренън усмихнато.
— Джими харесваше кафето ми. — Лиза вадеше чаши от бюфета. — Казваше, че го правя вълшебно. Звучи глупаво, разбира се. Всички правим кафе по един и същи начин. Предполагам, че той просто беше предубеден.
Преместиха се във всекидневната. Склафани веднага забеляза, че макетът на мечтаната къща вече не е на масата. Лиза проследи погледа му.
— Прибрах го. Беше ни много тежко да го гледаме всеки път, когато влезем тук.
— Разбирам.
Всъщност това, което Кели бе написала в дневника си, ме накара да го прибера, помисли си Лиза.
„Всеки път, когато гледам мечтаната къща, си мисля как татко ми позволи да я видя, докато още работеше по нея. Казваше, че това било нашата тайна — коледният му подарък за мама. Не издадох на никого. Татко ужасно ми липсва. Липсва ми очакването да заживея в мечтаната къща, особено в стаята, която той щеше да направи за мен.“
Имаше и друго, записано в дневника на Кели, което Лиза знаеше, че трябва да сподели с детективите. Реши да не чака.
— Доколкото си спомням и двамата ми казахте, че имате деца — започна тя. — Ако нещо се случи с вас, не бихте искали те, или пък някой друг, да ви съдят заради единствената грешка, която са ви принудили да направите.
Погледна ги. Очите им бяха изпълнени със съчувствие. Помоли се това да не е само преструвка или професионален трик.
— Ще ви разкажа всичко, което знам — продължи тя, — но ви моля да не замесвате името на Джими. Онези кутии с парите бяха запечатани. Някой може просто да го е помолил да ги пази, без той въобще да е знаел какво има в тях.
— Вие самата не го вярвате, Лиза — каза Джак Склафани.
— Не знам в какво да вярвам. Сигурна съм, че ако Джими е знаел нещо за некачествена строителна работа, която впоследствие е можела да причини трагичен инцидент, рано или късно е щял да го каже. Знам също така, че след като вече не е тук, аз трябва да го направя вместо него.
— Доверили сте на госпожица Макдермот, че сте намерили пакетите в шкафа на Джими — отбеляза Бренън.
— Да. Шкафът е в работилницата му. Преглеждах го, за да видя дали няма някой документ, който да ми потрябва. Данъчна декларация или нещо подобно.
Лека усмивка разтегна устните й.
— Израснах с историята за това как леля ми открила застрахователна полица в бюрото на чичо ми след смъртта му. Полицата била за двадесет и пет хиляди долара, които през 1947 били много пари.
Лиза замълча и се вгледа в ръцете си.
— Но аз не намерих застрахователна полица, а пакети.
— Имате ли представа откъде са?
— Не. Но мисля, че мога да определя кога е направил нещо, за да му ги дадат. Било е на девети септември миналата година.
— Откъде сте толкова сигурна?
— От дневника на дъщеря ми — отвърна Лиза с треперещ глас. — О, Господи, какво правя? Заклех се на Кели, че никога няма да го чета!
Отново ще се затвори в себе си, помисли си Джак Склафани.
— Лиза — каза той, — права си, че и двамата имаме деца и, че не бихме наранили едно дете, но, моля те, разкажи ни какво е писала дъщеря ти за девети септември и защо мислиш, че е важно. След това изчезваме оттук. Обещавам ти.
Поне засега, помисли си Бренън, загледан в партньора си. Джак наистина е добър. Държи се като големия брат. А най-хубавото е, че е съвсем искрен.
Лиза заговори с наведена глава.
— След като прочетох дневника, си спомних, че в четвъртък, девети септември, Джими се прибра късно. Работеше на един строеж в Уест Сайд, някъде към Стотната улица. Мисля, че ставаше дума за ремонт на някаква кооперация. Преди да се върне, го потърсиха по телефона. Било спешно. Попитаха дали няма мобифон. Но Джими не обичаше мобифоните. Предложих да му предам каквото трябва.
— Мъж или жена се обади?
— Мъж. С нисък, нервен глас — Лиза стана и отиде до прозореца. — Съобщението за Джими беше: „Работата е отменена.“ Уплаших се дали това не означава, че отново е на борсата. Прибра се към девет и половина. Казах му за обаждането. Ужасно се разстрои.
— Какво имате предвид?
— Пребледня. Започна да се поти. Хвана се за гърдите. Дори се уплаших, че може да получи инфаркт. Но после се стегна и каза, че собственикът искал някакви промени, които той вече бил направил.