— Майка ми може да е загинала при пожара, но не го е предизвикала тя — уверено каза Дан. — Позволете ми да ви обясня защо.
Пое си дълбоко дъх:
— Всъщност позволете ми да ви покажа защо.
77.
Нел вече беше на вратата, когато Гърт й се обади.
— Нел, скъпа, все още възнамеряваш да донесеш онези кашони в магазина утре, нали?
— Да. Не съм забравила.
— Добре. Ако се нуждаеш от помощ при опаковането, с удоволствие ще дойда.
— Благодаря, лельо Гърт, вече са опаковани. От службата за коли, която използвам, ще изпратят човек с бус. Шофьорът ще ми помогне да качим кашоните, а после да ги разтоварим, така че всичко ще бъде наред.
Гърт се засмя.
— Трябваше да предположа — каза тя с извинителна нотка в гласа. — Толкова си организирана.
— Страхувам се, че не е точно така. Справих се просто защото исках да се отърва от спомените.
— О, Нел, това ме подсеща за нещо. Преглеждах купчините със снимки и се опитвах да реша кои да сложа в новия албум и…
— Лельо Гърт, съжалявам, но се страхувам, че закъснявам. Трябва да съм в Уайт Плейнс след по-малко от час.
— О, извинявай, скъпа. Тръгвай. Значи ще те видя утре в църковния магазин?
— Със сигурност. Шофьорът ще е тук към десет. Очаквай ме към десет и половина.
— Чудесно, Нел. А сега те оставям. Чао, скъпа. До утре.
Бог да я благослови, помисли си Нел, докато затваряше телефона. Акциите на телефонната компания, използвана от Гърт, щяха да паднат поне с двайсет процента в деня на смъртта й.
Преди да влезе в стаята на госпожа Джонсън, Нел се отби при сестрата на втория етаж.
— Аз съм Нел Макдермот — представи се тя. — Дойдох да видя госпожа Джонсън. Говорихме тази сутрин.
Сестрата, жена на средна възраст с приятно лице и сивееща коса, стана от стола.
— Предупредих я, че ще дойдете, госпожице Макдермот. Мислех, че това ще я зарадва и тя наистина се ободри, но само за известно време. После обаче се обади бившият й хазаин. Изглежда иска апартаментът й да се опразни, което ужасно я разстрои. Страхувам се, че може да си го изкара на вас.
Докато вървяха по коридора, минаха покрай малка трапезария с три маси, на които сервираха обяда.
— Имаме голяма трапезария долу, но някои предпочитат да закусват и обядват на собствения си етаж, а ние се стараем да изпълняваме желанията им — обясни сестрата.
— От видяното досега ми се струва, че правите абсолютно всичко за пациентите си — отбеляза Нел.
— Да, проваляме се само в едно отношение — да ги направим щастливи. А те се нуждаят най-силно от това. Но е съвсем разбираемо. Стари. Болни. Самотни. Някои се приспособяват чудесно към живота тук. Други обаче много страдат. Тези, които са оптимисти по природа, имат по-добър шанс да бъдат сравнително доволни.
Стигнаха до стаята на госпожа Джонсън.
— Подозирам, че госпожа Джонсън не се е приспособила добре — отбеляза Нел.
— Тя знае, че по-хубаво от това място не може да се намери, но както всеки друг предпочита да живее в собствения си дом, а в нейния случай и да ръководи шоуто. Сигурна съм, че ще чуете всичко по въпроса.
Застанаха до леко открехнатата врата. Сестрата почука.
— Гости, госпожо Джонсън — извика тя.
После, без да чака отговор, отвори. Нел я последва. Рода Джонсън беше в спалнята. Лежеше на леглото, облегната на възглавници и завита с леко одеяло. Щом влязоха, тя отвори очи.
— Нел Макдермот?
— Да — отговори Нел, шокирана от невероятната промяна в тази жена.
— Искам да ми направите една услуга. Уинифред редовно ми купуваше торта с кафе от сладкарницата в универсалния магазин на около километър. Бихте ли ми купили? Не мога да ям храната тук — безвкусна е.
О, Господи, помисли си Нел.
— Ще се радвам да ви услужа, госпожо Джонсън.
— Приятно прекарване — жизнерадостно изрече сестрата и ги остави.
Нел си придърпа стол и седна до леглото.
— Не се ли чувствате добре днес, госпожо Джонсън?
— Добре съм. Но хората тук не са дружелюбни. Знаят, че не съм от богато семейство и ме пренебрегват.
— Едва ли е така. Сестрата, която ме придружи, ме посъветва да ви посетя днес, защото не сте в много добро настроение. И дамата, която ме доведе миналия път, също изглеждаше много привързана към вас.
— Те са свестни. Но тези, които работят в рум сървиса и почистват стаите, определено не се държат с мен по същия начин, откакто Уинифред не е наоколо да им подхвърля двайсетдоларови банкноти.
— Било е много щедро от нейна страна.
— Загуба на пари. Не мислите ли, че сега, след като я няма, би трябвало да ми съчувстват поне малко? — Рода Джонсън се разплака. — Винаги е било така… Хората само те използват. Живях четиридесет и две години в онзи апартамент, а сега собственикът иска да се изнеса до две седмици. Имам дрехи в гардеробите, а шкафовете са пълни с порцеланови сервизи от майка ми. Можете ли да повярвате, че за толкова години не съм счупила и една чаша?