— Госпожо Джонсън, позволете ми да отида до сестрата за секунда. Веднага се връщам.
След по-малко от пет минути Нел съобщи:
— Добри новини. Точно както очаквах. Имате право да си донесете собствените мебели тук, ако искате. Защо не отидем до апартамента ви следващата седмица? Ще подберете желаните вещи, а аз ще уредя да ви ги доставят.
Рода Джонсън я изгледа с подозрение.
— Защо го правите?
— Защото загубихте дъщеря си, за което съжалявам. Ако любимите ви неща са около вас, ще ви носят известно спокойствие. Просто бих искала да ви помогна.
— Вероятно си мислите, че ми го дължите, защото Уинифред беше на яхтата на мъжа ви. Ако беше останала при Уолтърс и Арсдейл, щеше да се прибере у дома след работа и днес да е жива!
Лицето на Рода Джонсън се сгърчи и от очите й отново бликнаха сълзи.
— Уинифред ми липсва толкова много. Тя никога не пропускаше да дойде да ме види в събота. Никога. За последно я видях вечерта, преди да умре.
— Било е в четвъртък — отбеляза Нел. — Добре ли прекарахте?
— Тя беше малко разстроена. Каза, че искала да се отбие в банката, но стигнала прекалено късно.
Инстинктът накара Нел да зададе следващия въпрос:
— Помните ли в колко часа дойде Уинифред при вас онази вечер?
— Малко след пет. Спомням си, защото тъкмо вечерях, а винаги вечерям в пет.
Банките затварят в пет, помисли си Нел. Уинифред е имала достатъчно време да мине през някоя банка в Манхатън, преди да потегли към Уайт Плейнс. Сигурно обаче е използвала банка някъде наблизо.
Рода Джонсън избърса очи с длани.
— Не трябва да продължавам така. Знам, че няма да остана тук още дълго. Сърцето ми не е добре. Преди питах Уинифред какво ще прави, когато с мен се случи нещо. Знаете ли как ми отговаряше?
Нел изчака.
— Казваше, че ще напусне работа и ще се качи на първия самолет за някое далечно място. Това беше любимата й шега — въздъхна госпожа Джонсън. — Не искам да ви задържам, Нел. Много мило беше, че дойдохте да се видим. Обещахте, че ще ми купите торта с кафе, нали?
Сладкарницата беше на около десет минути с кола. Нел купи тортата, след което застана за момент на тротоара. Дъждът беше спрял, но по небето още се носеха черни облаци. Отдясно забеляза голяма банка със собствен паркинг. Защо не, помисли си тя и се отправи към колата. Все отнякъде трябваше да започне.
Паркира и влезе вътре. Над гишето отсреща имаше надпис: „Сейфове“.
Приближи и отвори чантата си, за да извади малкия плик, който бе открила във вътрешния джоб на сакото на Адам. Плъзна ключа на плота. Още преди да попита дали е от тази банка, чиновникът се усмихна и й подаде картата.
— Бих искала да поговоря с управителя — кротко каза Нел.
Арлийн Барън беше хубава чернокожа жена на около четиридесет.
— Този ключ е свързан с разследване на едно престъпление — обясни Нел. — Трябва веднага да се обадя в районната прокуратура в Манхатън.
Съобщиха й, че Склафани и Бренън са навън, но ги очакват скоро. Тя помоли да предадат, че е открила сейф 332 и даде името и телефонния номер на Барън.
— Сигурна съм, че ще пристигнат със заповед за обиск преди края на работното време — поясни Нел.
— Разбирам.
— Ще нарушите ли банкова тайна, ако ми кажете на чие име е регистриран сейфът?
Барън се поколеба.
— Не знам дали…
Нел я прекъсна.
— Само на жена ли? Или и на Хари Рейнълдс?
— Наистина не би трябвало да разкривам подобна информация — Арлийн Барън обаче кимна почти незабележимо, за да потвърди предположението.
— Така си и мислех. — Нел се надигна. — Моля ви, кажете ми още нещо. Отварян ли е сейфът след девети юни?
— Нямаме справка.
— Ако случайно някой се опита да го отвори, преди полицията да дойде, трябва да го задържите по някакъв начин. В случай че вече не е бил опразнен, сейфът може да съдържа важни улики за тройно убийство.
Нел беше при вратата, когато гласът на Арлийн Барън я спря.
— Госпожице Макдермот, забравихте си пакета.
— Благодаря ви. Дори не осъзнавах, че съм го взела със себе си в банката. Трябва да го занеса на една дама в старческия дом. Бог да я благослови, тя си заслужи тази торта.
78.
Когато Склафани и Бренън пристигнаха в Тринадесети участък, откриха там Мак и Дан Майнър.