Беше девет и половина. Половин час по-късно пристигна Дан, седна до Нел и я прегърна.
— Съжалявам, че закъснях. Имах два спешни случая. Как вървят нещата? Да ти премеря ли пулса?
— Не си прави труда. Знам, че е над нормалното.
В десет и половина гласовете в полза на Нел започнаха да се увеличават.
— Това е! Продължавайте така! — промърмори Мак.
В единадесет и половина съперникът на Нел отстъпи. Радостните викове, които се понесоха из стаята, отекнаха гръмовно долу. Нел се изправи, заобиколена от хората, които означаваха най-много в живота й. На екрана се появи тълпата в балната зала на „Рузвелт“, която празнуваше победата й. Запяха песента от кампанията й. Беше нежна мелодия от началото на века. „Изчакай, докато слънцето изгрее, Нели.“
„Изчакай, докато слънцето изгрее, Нели, докато облаците се разпръснат…“
Е, облаците се разпръснаха, помисли си Нел.
„Ще бъдем щастливи, Нели, влюбени един в друг.“
— Можеш да се обзаложиш, че е така — прошепна Дан.
„Изчакай слънцето, Нели.“
Песента свърши и тълпата закрещя възторжено. Ръководителят на кампанията грабна микрофона.
— Слънцето вече грее! — изкрещя той. — Избрахме президента, когото искахме, сенатора, когото искахме, а сега — кандидатката за Конгреса, която искахме! Искаме Нели! Искаме Нели!
Стотици гласове се присъединиха към възгласа.
— Елате, конгресмен Макдермот. Чакат ви — каза Мак и я побутна към вратата.
Хвана я за ръката и я поведе. Дан, Лиза и Гърт тръгнаха зад тях.
— Нел, първото, което щях да направя, ако бях на твое място… — започна Мак.