Американецът вдигна пакетчето, но не го подаде.
— А парата? — попита той.
— Моля?
— Паричките. Платата. Петте хилядарки. Нашият човек се запъна в последния момент и се наложи да му бутна още сто долара, за да не останем с пръст в устата. „Нищо не става!“ — викаше, пък след последната стотачка взе, че стана. Общо ми струваше двеста лири, а аз не съм човек, който няма да си вземе парите.
Фон Борк се усмихна язвително.
— Май нямате високо мнение за честността ми — каза той. — Искате парите, преди да сте предали книгата.
— Това са си делови отношения.
— Добре. По вашему да бъде.
Той седна зад масата, надраска чек и го откъсна, но не го подаде на госта си.
— В края на краищата, щом условията са такива, господин Алтамон — каза той, — не виждам причина да ви имам повече вяра, отколкото вие на мен. Разбирате ли? — добави той, като се обърна и погледна американеца през рамо. — Чекът е на масата. Настоявам да проверя какво има в пакета, преди да си вземете парите.
Американецът му го подаде безмълвно. Фон Борк развърза канапа и разгърна двойната обвивка. После се втренчи за миг онемял от изумление в книжката пред себе си. На корицата със златни букви беше отпечатано заглавие „Практически наръчник по пчеларство“. Но големият шпионин се взира в надписа не повече от миг. В следващия го сграбчиха за гърлото две стоманени ръце и до сгърченото му лице се притисна гъба, напоена с хлороформ.
— Още една чаша, Уотсън? — попита Шерлок Холмс, повдигайки прашната бутилка с токайско. — Да пием за радостната ни среща.
Настанен до масата, набитият шофьор малко припряно протегна чашата си.
— Добро вино, Холмс — кимна той, потвърждавайки наздравицата.
— Забележително вино, Уотсън. Шумният ни приятел на дивана ме увери, че е от специалната изба на Франц Йосиф в двореца Шонбрун. Би ли отворил прозореца, от хлороформа не можем да усетим докрай вкуса му.
Холмс застана пред отворената каса и започна да вади папка след папка, като ги преглеждаше набързо и ги пъхаше в чантата на Фон Борк. Немецът спеше, похърквайки на дивана, с вързани ръце и крака.
— Не е необходимо да бързаме, Уотсън. Няма кой да ни попречи. Би ли позвънил? В къщата е само Марта, която си изигра безгрешно ролята. Обясних й всичко още щом се захванах… А, Марта, искам да те успокоя, че всичко е наред.
На прага стоеше добродушната старица. Тя се поклони на Холмс с усмивка и хвърли боязлив поглед към дивана.
— Нищо му няма, Марта, жив и здрав е.
— Радвам се да го чуя, господин Холмс. Поне привидно беше добър господар. Вчера ми предложи да замина за Германия с жена му, но това нямаше да улесни плановете ви, нали?
— Така е, Марта. Бях напълно спокоен, като знаех, че си тук. И тази вечер подаде сигнала за действие.
— Заради секретаря, сър, онзи пълен господин от Лондон.
— Знам. Разминахме се с колата му. Но благодарение на отличното ти шофиране, Уотсън, не изпаднахме в положението на пометената от пруската лавина Европа. Още нещо за отбелязване, Марта?
— Стори ми се, че никога няма да си тръгне. Знаех, че не искате да го сварите тук.
— Точно така. Е, наложи се да почакаме половин час на хълма, докато лампата угасне и разберем, че пътят е чист. Можеш да ми докладваш утре, Марта, в хотел „Кларидж“.
— Да, сър.
— Сигурно си се приготвила за тръгване?
— Да, сър. Днес той изпрати седем писма. Записала съм адресите, както обикновено. Получи девет, имам и тях.
— Отлично, Марта! Ще ги прегледам утре. Лека нощ. Тези книжа — продължи той — не са особено важни, защото, разбира се, информацията в тях, отдавна е изпратена на немското правителство. Това тук са оригиналите, които не можеха безопасно да се изнесат от страната.
— Значи от тях няма никаква полза?
— Не бих се осмелил да заявя такова нещо, Уотсън. Най-малко ще покажат на полицията какво е известно и какво не. Всъщност голяма част от тях той получи от мен и не е нужно да добавям, че са съвсем фалшиви. След като наистина се оттегля, с истинска радост ще проследя как някой немски крайцер плава според картите на минните заграждения, получени от мен. Но всъщност Уотсън… — той спря за миг и сложи ръце на раменете на стария си приятел, — … още не съм те видял на светло. Как ти се отрази времето? Изглеждаш все същият веселяк.
— Чувствам се с двайсет години по-млад, Холмс. Рядко съм бил толкова щастлив, както в мига, когато получих телеграмата, с която ме молеше да намеря кола и да те чакам в Харуич. Но ти, Холмс, почти не си се променил, ако не смятаме ужасната козя брадичка.
— Какви ли жертви не прави човек за родината — подръпна брадичката си Холмс. — Утре ще бъде само лош спомен. Като се подстрижа и направя още няколко повърхностни промени, утре пак ще се появя в „Кларидж“, където бях отседнал, преди да се захвана с тази американска магария… прощавай, Уотсън, май английският ми е сериозно осквернен… с тази американска работа.