В дъното на една от залите за игра на карти седеше Уилям Баскервил и играеше вист с херцога на Станхоуп и Никълъс Дьовил. Тримата господа бяха позволили на двама младежи от отлични семейства да се присъединят към играта им. И двамата нямаха търпение да докажат на какво са способни, като се проявят блестящо както в картоиграчеството, така и в пиенето. Разговорите около масата бяха замрели.
— Не съм виждал Лангфорд от цяла седмица — подхвърли един от младежите, за да наруши мълчанието.
Уилям Баскервил, увлечен в броенето на спечелените чипове, разсеяно отвърна:
— Заради рождения ден на племенника му е, предполагам. Разбрах, че херцогинята на Клеймор е организирала малко семейно тържество в замъка. Страхотна жена е тази херцогиня! Казвам го на Клеймор всеки път, когато го видя. — Той погледна към Никълъс Дьовил и отбеляза: — Вие бяхте приятел с нейна светлост по време на престоя й във Франция, нали?
Ники кимна, без да вдига поглед от картите си, и бързо отвърна, за да пресече клюките:
— За мен е истинско щастие, че съм в приятелски отношения с цялото семейство Уестморланд.
Другият младеж, който цяла вечер се беше наливал и едва се държеше на краката си, изненадано го изгледа, а после противно на всякакви норми за добро възпитание Възкликна:
— Не думайте! Аз пък чух, че едва не сте се сбили с Лангфорд в „Алмак“ заради някаква червенокоса дама, за която и двамата сте били сгодени!
Баскервил презрително изсумтя:
— Скъпи млади приятелю! Когато придобиете повече житейски опит, ще се научите да отсявате истината сред всички дочути глупости. Ето вземете мен например. Аз чух същата история, но понеже познавам както Дьовил, така и Лангфорд, разбрах, че това е чиста измислица!
— И аз! — усърдно се присъедини към Баскервил другият младеж, който не беше толкова пиян.
— Абсолютна глупост! — потвърди Ники, тъй като очевидно всички очакваха неговата реакция. — Тази клюка скоро ще бъде забравена.
— Знаех си — включи се в разговора братът на госпожица Черити. — Изобщо не се и съмнявам, че вие и Лангфорд сте добри приятели. Двамата с него сте най-изтъкнатите мъже в Лондон.
— Не се и съмнявам! — усмихна се младежът на Ники. — Но ако някога вие двамата с Лангфорд влезете в непосредствен сблъсък, бих искал да съм там!
— Защо? — полюбопитства херцогът на Станхоуп.
— Защото съм виждал Дьовил и Лангфорд да се боксират. Не един с друг, разбира се, но смея да твърдя, че и двамата не си поплюват. Един бой между двамата би ме накарал да отида дори в „Алмак“!
— И мен! — възкликна приятелят му.
Баскервил беше отвратен от нецивилизованото поведение на двамата младежи и се почувства задължен да ги порицае за тяхната наивност по въпросите, свързани с отношението между представителите на висшите кръгове.
— Лангфорд и Дьовил никога няма да се принизят да решат проблемите си с юмруци, млади момко! В това е разликата между малките неопитни палета като вас и истинските джентълмени като останалите присъстващи около тази маса. Трябва да усвоите добрите маниери от по-възрастните си приятели, да придобиете тяхното лустро. Вместо да се възхищавате на предимствата на Дьовил в юмручния бой, би трябвало да отбележите кавалерското му държание и изключителния начин, по който си връзва вратовръзката!
— Благодаря, Баскервил — промърмори Ники.
— Няма за какво, Дьовил. Говоря самата истина. Вие сте пример за подражание. Бой с юмруци! Как ли пък не! На всеки възпитан човек ще му се догади от подобна мисъл!
— Противно е дори да се коментира — кимна херцог Станхоуп и огледа лицата на противниците си, опитвайки се да разбере дали си струва да рискува и да покачи залога при положение, че картите му бяха слаби.
— Моите извинения, господа… — започна младежът, но внезапно спря и само след секунда възкликна: — Не казахте ли, че Лангфорд е в провинцията?
Всички погледи се вдигнаха от картите и петимата господа видяха Лангфорд да се приближава към масата им с убийствено изражение на лицето. Четиримата замръзнаха на местата си от изненада. Чувстваха, че предстои да се разрази буря, и тръпнеха от страх, че ще пострадат, без дори да знаят за какво.
Единствен Никълъс Дьовил не се притесняваше от приближаващата опасност. Той по-скоро имаше вид на човек, който е нетърпение очаква сблъсъка. Когато графът спря зад неговия стол, Ники се облегна назад, пъхна ръце в джобовете си и иронично попита:
— Искате ли да се включите в играта, Лангфорд?
— Ставай! — процеди през зъби Стивън. Ръкавицата беше хвърлена. Дьовил само се усмихна и се намести още по-удобно на стола си.