— Тук ли? — развеселено вдигна вежди той.
— Ставай от стола, ти, кучи… — изсъска гневно графът.
— Значи тук — прекъсна го французинът, стана и обърна глава към една от празните зали.
Новината, че ще последва сбиване, се разнесе светкавично из целия клуб и управителят задъхано дотича.
— Моля ви, господа! Господа! Никога в историята на нашия клуб не е имало подобни… — викаше той, опитвайки се да настигне графа и Дьовил, запътили се към една от залите.
Вратата се затръшна под носа му.
— Помислете за официалното си облекло, господа! Помислете за мебелите! — изкрещя човечецът и рязко отвори вратата — тъкмо навреме, за да чуе свистене на юмрук във въздуха и да види как главата на Дьовил се отмята назад.
Управителят уплашено затвори вратата. Лицето му беше пребледняло като на смъртник. Мъжете го гледаха очаквателно.
— Е? — попита най-сетне един от присъстващите.
Управителят направи опит да се овладее и с разтреперан глас отвърна:
— До момента… резултатът е три към две… предполагам.
— В чия полза, приятелю? — поинтересува се един елегантно облечен джентълмен, който нямаше търпение да се включи в обзалагането.
Управителят се поколеба, после бързо отвори вратата и надникна в залата. В същия миг се чу силен трясък.
— За Лангфорд! — извика през рамо управителят и понечи да затвори вратата, но се спря и отново надникна вътре. — Не, за Дьовил! — съобщи той след последвалия нов удар. — Не, за Лангфорд! Не… — Той с трясък затвори вратата, едва избягвайки опасността да бъде повален от нечий юмрук.
Управителят остана с гръб, прилепен до вратата през цялото време, докато траеше боят. Най-сетне Дьовил и Лангфорд излязоха. Управителят бързо се шмугна в залата. Доплака му се при вида на унищожените мебели. Вдигна най-близкия стол и той се разпадна в ръцете му…
Когато двамата благородници се появиха пред останалите, замрелите разговори избухнаха с пълна сила — една обичайна тактика, с която мъжете се опитваха да покажат, че вниманието им е било насочено другаде.
Двамата съперници се разделиха в средата на залата. Лангфорд отиде при сервитьора, за да си поръча пиене, а Дьовил се върна на старото си място на масата за вист.
— Мой ред ли беше? — попита той, посягайки към картите си.
Двамата младежи едновременно кимнаха, херцогът на Станхоуп учтиво отвърна, че е почти сигурен в това, но Баскервил, който умираше от яд, че е станал за смях пред младежите, грубо подхвърли:
— По-добре кажи какво стана там вътре, иначе тези двамата няма да могат да се концентрират върху играта. Няма дори да успеят да заспят, докато не разберат какъв е изходът от двубоя. Трябва да ти кажа, че с Лангфорд се държахте невъзпитано, Дьовил! — добави той.
— Няма нищо за разказване — отвърна Ники, взе тестето карти от средата на масата и майсторски ги разбърка. — Обсъждахме една сватба.
Баскервил го погледна обнадежден, двамата младежи очевидно бяха развеселени, но само по-пияният от тях прояви нетактичност да попита:
— Сватба ли? Че какво толкова има да обсъждат двама джентълмени, когато става въпрос само за някаква си сватба?
— Кой ще е младоженецът — отвърна нехайно Ники.
— И взехте ли това решение, сър? — попита приятелят му, опитвайки се да заглади лошото впечатление от държанието на другаря си, като се престори, че вярва на тази съшита с бели конци история.
— Да — рече Ники и хвърли няколко чипа на масата. — Аз ще съм шаферът.
— Сватба! — изсмя се пияният и отпи от чашата си. Никълъс Дьовил вдигна очи от картите си, впи ги в лицето на нахалния младеж и хладно понита:
— А може би предпочитате да се превърне в погребение?
Баскервил се уплаши да не последва нещо лошо, затова побърза да отвлече вниманието на Ники, като попита:
— И какво друго дискутирахте с Лангфорд? Доста се забавихте.
— Обсъждахме също и малките стари дами с объркани спомени — иронично отвърна Ники. — И се чудехме на Божията мъдрост, благодарение на която езиците на тези старици продължават да работят дълго след като мозъкът им е престанал да функционира.
Херцогът на Станхоуп остро го изгледа:
— Надявам се, че не говорите за дама, която познавам!
— Всъщност познаваш ли дама, която са нарекли „Черити“, вместо да й дадат много по-точното название „Кокоши мозък“?
Херцогът едва потисна смеха си при това описание на по-възрастната му сестра.
— Може и да познавам — отвърна той и кимна на новия играч, приближил се до масата им.
Новопристигналият свойски се настани, кимайки на Баскервил и Дьовил, и погледна въпросително към младежите.