— Не се опитвай да ме уплашиш с това свое изражение, дете. Овладяла съм точно този поглед далеч преди ти да се родиш, така че съм бронирана срещу него. В Англия той би ти служил добре — там все пак щеше да си внучката на известния ескуайър Фарадей. За жалост сме в Америка, а и връзките ни с всемогъщия ескуайър така или иначе са прекъснати. Тук в най-добрия случай сме в класата на обеднялата интелигенция. Аз преподавам етикет на момичета, към чиито родители навремето щях да изпитвам единствено презрение, и съм щастлива, че изобщо имам работа. Благодаря на Създателя, че съм в състояние да поддържам тази удобна къща и да не поглеждам назад към миналото. Една Фарадей никога не се оплаква, запомни това. Не съжалявам за избора, който направих. Ако не друго, поне вече не съм играчка в ръцете на никого. Отдавна съм забравила какво е да се събудиш с мисълта за поредния слух, който витае около името ти. Живея спокойно и почтено.
Тя отстъпи назад и развеселено измери с поглед племенницата си.
— Скъпа моя, ако желаеш този израз на ледено високомерие, изписан в момента на лицето ти, да бъде максимално красноречив, ти препоръчвам мъничко, ама съвсем мъничко да сведеш очи към върха на носа си и след това да ме пронижеш с поглед. Да, точно така! Аз лично така бих го направила.
Ако Шеридан не беше толкова наранена, със сигурност щеше да се засмее. Всъщност след време тя отново започна да се смее, а освен това научи латински и правилата за добро държание, задължителни за една млада дама. Леля й беше неуморна учителка, твърдо решена да предаде на Шеридан всичко, което самата тя знаеше. Скоро момичето откри, че зад студенината и сдържаността на леля й се крие дълбока загриженост и дори привързаност към дивата племенница. Шеридан беше добра ученичка. Тя установи, че ученето й помага да преодолее досадата от еднообразния начин на живот, нямащ нищо общо с язденето на коне, свиренето на китара или волен смях под открито небе. Дори едва доловимата размяна на погледи с представител на противния пол се тълкуваше като проява на леко поведение и съответно беше забранено, а воденето на разговор с непознат се окачествяваше едва ли не като престъпление. Пееше се само в църквата и ако някой държеше на доброто си име, никога и по никакъв повод не би приел заплащане срещу това. Шеридан трябваше да се научи как да налива чай, като накланя чайника под точно определен ъгъл, да поставя вилицата и ножа на определеното място — неща, за които леля й казваше:
— Да знаеш как да се държиш е най-ценното качество, а в твоя случай — единственото!
Шеридан разбра какво имаше предвид тя, когато стана на седемнайсет години. Облечена в скромна кафява рокля, с коса, стегната в кок ниско на тила, госпожица Шеридан Бромлейт беше представена на госпожа Адли Рейбърн, директорката на училището, в което работеше леля й. Госпожа Рейбърн пристигна в малката къщичка по покана на Корнелия. За няколко секунди директорката изпитателно се взря в лицето и косата на Шеридан. Когато подобно нещо се случваше преди години, Шеридан Бромлейт или щеше да забие очи във върха на ботушите си, или щеше да смъкне шапката си ниско надолу, за да скрие лицето си, или просто щеше да попита какво толкова има за зяпане.
Но това беше една нова Шеридан — млада жена, напълно наясно с факта, че е финансово бреме за леля си. Беше твърдо решена да започне сама да изкарва хляба си, и то не само заради леля си, но и заради самата себе си. В големия град се ширеха бедността и порокът. Тя вече беше част от този град и по всичко личеше, че щеше да остане в него завинаги. В началото баща й често й пишеше, но преди две години писмата внезапно престанаха да пристигат. Шери беше сигурна, че той не я е забравил, а мисълта, че баща й може би е мъртъв, беше непоносима. Тя нямаше друг избор, освен да намери начин да се грижи за себе си и да си дава сили, като непрекъснато си повтаряше, че това е само докато баща й и Раф дойдат да я вземат. Повтаряше си същото и в момента, в който госпожа Рейбърн отбелязваше:
— Чух много похвали по ваш адрес от леля ви, госпожице Бромлейт.
И Шеридан Бромлейт, която навремето просто би сложила ръце на кръста и би отвърнала, че не се сеща какви могат да са тези добри неща, сега протегна ръка към директорката и любезно рече:
— И аз за вас, госпожо Рейбърн.
Шеридан стоеше в каютата на „Утринна звезда“ и внезапно я осени мисълта, че в момента е изправена пред опасността да скъса завинаги с досегашния си начин на живот. Може би вече никога нямаше да види леля Корнелия, малките момиченца от училището и другите учителки, които всяка неделя идваха в дома на леля й на чаша следобеден чай и сладки приказки… Нито Раф… Нито баща си…