Стивън нетърпеливо кимна, но доктор Уитиком не беше свършил.
— Тази сутрин тя много се уплаши, когато установи, че нищо не си спомня, така че в никакъв случай не правете нещо, с което бихте могли да провокирате нервността й. Когато влезем при нея, постарайте се да й внушите чувство на спокойствие и сигурност. Както вече казах, нараняванията на главата са много опасни и непредсказуеми, а мисля, че и двамата не бихме искали да загубим контрол над ситуацията.
Доволен от изчерпателната си реч, Хю Уитиком натисна дръжката на бравата.
Шеридан усети присъствието на хора в затъмнената стая. През последните няколко часа се чувстваше като в мъгла — ту се събуждаше, ту се унасяше в дрямка, а съзнанието й не се затормозяваше нито с грижи, нито със страх. Изпитваше само леко объркване. Беше й удобно да се придържа към това благословено състояние, понеже то й помагаше да стои далеч от неясните въпроси, които подсъзнателно я измъчваха.
— Госпожице Ланкастър?
Гласът беше приятен и й звучеше познато, но същевременно настойчиво и твърдо.
— Госпожице Ланкастър?
Той й говореше. Шеридан с мъка отвори очи и примигна, опитвайки се да фокусира размазаните пред погледа й предмети и лица.
— Госпожице Ланкастър?
Ново примигване и пред нея се очертаха лицата на двама мъже. Единият беше сивокос, на средна възраст, с очила с телени рамки и тънки мустаци, а другият — млад, красив, неспокоен и очевидно обзет от тревога.
По-възрастният от двамата й се усмихваше и й говореше:
— Помните ли ме, госпожице Ланкастър?
Шеридан понечи да кимне, но лекото движение й причини такава силна болка, че от очите й бликнаха сълзи.
— Госпожице Ланкастър, помните ли ме? Знаете ли кой съм?
Този път Шеридан не направи никакво движение, само отвърна:
— Вие сте лекар. — Чувстваше устните си пресъхнали, но иначе говоренето не доведе до усилване на главоболието й. — Къде съм?
— Вие сте в безопасност.
— Но къде се намирам? — настоя тя.
— В Англия. Пристигнали сте от Америка.
Неизвестно по каква причина този отговор й подейства потискащо, направи я неспокойна.
— Защо?
Двамата мъже бързо се спогледаха, после лекарят успокояващо рече:
— Много скоро ще си спомните. В момента е необходимо просто да запазите спокойствие.
— Аз… искам да зная! — настоя тя. Гласът й беше дрезгав от напрежение.
— Много добре, детето ми — с готовност отвърна лекарят и я потупа по ръката. След кратко колебание на устните му се появи усмивка, сякаш се канеше да й съобщи някаква щастлива вест. — Дошли сте тук, за да останете при годеника си.
Годеник. Значи беше сгодена… Явно за по-младия мъж, реши тя. Той изглеждаше твърде загрижен за нейното състояние. Загрижен и изтощен. Шеридан вдигна поглед към него и едва забележимо се усмихна. Забеляза, че той гледа смръщено към лекаря, който пък му отвръщаше с предупредително поклащане на главата си. Този факт я притесни, макар и да нямаше представа за причината. Не знаеше коя е, нито къде е била, нито как се е озовала тук, но чувстваше, че трябва да се извини за неудобството, което беше създала. Това правило сякаш беше дълбоко вкоренено в нея.
Шери изчака годеникът й да погледне към нея и със слаб глас изрече:
— Съжалявам.
Той трепна, сякаш думите и го нараниха, и тя за пръв път чу плътния му глас:
— Не се извинявайте. Всичко ще бъде наред. Всичко, от което имате нужда в момента, е малко време и добра почивка.
Разговорът изчерпа силите й. Шери уморено притвори очи и чу шум от отдалечаващи се стъпки. Мъжът се канеше да излезе от стаята.
— Почакайте… — с усилие промълви тя. Внезапно я обзе ужас при мисълта, че ще остане сама, че отново ще потъне в познатата тъмна мъгла, от която така трудно се беше измъкнала.
Шери отвори очи и ги впи в двамата мъже, после обърна умолителен поглед към годеника си. Той беше по-силен от двамата, по-млад, по-жизнен — можеше да задържи демоните настрани от нея, в случай че се върнеха да я измъчват.
— Останете. Моля ви. — Мъжът се поколеба и погледна въпросително към лекаря. Шеридан облиза напуканите си устни, пое дъх и вложи всичките си чувства в една-единствена дума: — Страх ме е.
Клепачите й натежаха и очите й се затвориха пряко волята й, отделяйки я от света на живите. Паниката й нарастваше, заплашваше да я смаже, караше я да се бори за всяка глътка въздух… Тогава чу, че някой премести тежко кресло и го разположи до леглото й.