— Изглежда съм се сдобил с годеница — започна той.
— Моите най-сърдечни благопожелания! — възкликна адвокатът.
— Тя обаче не е моя годеница, а на Артър Бърлтън.
Матю замълча, търсейки най-подходящите думи за подобна ситуация. Накрая рече:
— В такъв случай, моля ви… да поднесете поздравите ми на въпросния джентълмен.
— Не мога. Бърлтън е мъртъв.
— Колко жалко.
— Аз го убих.
— Това вече е наистина лошо — изстреля Матю, преди да се усети. Законите, отнасящи се до дуелите, бяха наистина много строги, а присъствието на годеницата на мъртвия в никакъв случай нямаше да бъде прието като смекчаващо вината обстоятелство. Умът на адвоката трескаво заработи. Трябваше да се предприеме най-добрата линия на защита. — Какво беше оръжието — пистолет или сабя?
— Карета.
— Моля?
— Прегазих го с каретата си.
— Не е толкова праволинейно, както с пистолет или сабя, но пък за сметка на това ще бъде по-лесно да ви защитим — разсеяно отбеляза адвокатът, твърде разтревожен, за да забележи странния поглед, който му хвърли графът. — Съдът лесно може да бъде убеден, че ако действително сте искали да го убиете, сте щели да го предизвикате на дуел. Славата ви на отличен стрелец се носи навред. Тиъдър Китъринг би бил чудесен свидетел — беше непобедим, докато вие не го улучихте в рамото. Не, по-добре да го държим настрана от случая — господинът не питае особено добри чувства към вас. Но дори и без показанията на Китъринг ще ни бъде лесно да докажем, че всъщност не сте искали смъртта на Бърлтън и че става въпрос просто за нещастен случай. — Доволен от желязната логика на разсъжденията си, Матю най-сетне срещна погледа на графа, когато той бавно и отчетливо произнесе:
— С риск да изглеждам невероятно тъп, мога ли все пак да попитам за какво, по дяволите, говориш?
— Извинете?
— Нима смяташ, че нарочно съм го прегазил?
— Да, с такова впечатление останах.
— Мога ли да те попитам каква причина бих имал да го правя?
— Предполагам, че би могло да бъде свързано с… хм… пряко свързано с младата дама, на която не й е позволено да напуска спалнята ви.
— Разбира се, колко глупаво от моя страна! — засмя се дрезгаво Стивън. — До какъв друг извод би могъл да стигне човек? — Тонът му внезапно стана делови: — Миналата седмица тази млада дама — Чариз Ланкастър — пристигна в Англия от Америка. Била е сгодена за Бърлтън, за когото е щяла да се омъжи на следващия ден със специално разрешение. Тъй като аз съм отговорен за неговата смърт и поради липса на друг човек, който да й съобщи печалната новина, реших да я посрещна и да я уведомя за случилото се. Говорех с нея, когато някакъв идиот изгуби контрол над макарата, повдигаща товарите, и един денк я удари по главата. Личната й прислужница е единствената й придружителка, а освен това госпожица Ланкастър е твърде отслабнала, за да си тръгне от Англия в близко време. Разчитам на теб да уведомиш семейството й и да придружиш всеки, който би искал да я посети тук. Освен това искам да поставя делата на Бърлтън в ред. Най-малкото, което бих могъл да направя, е да се погрижа за това върху името му да не падне петно заради дългове, които не е успял да изплати поради преждевременната си смърт.
— Разбирам! — с облекчение възкликна Матю.
— Добре.
Адвокатът взе лист и перо и попита:
— Как се казват роднините на младата дама и къде живеят?
— Не зная.
— Вие… не знаете?
— Не.
— Може би ще трябва да попитаме въпросната госпожица? — предложи внимателно Матю.
— Бихме могли, но няма да научим много — сухо отвърна Стивън. Внезапно му дожаля за адвоката и добави: — Ударът в главата е довел до загуба на паметта. Доктор Уитиком смята, че това е временно състояние. За съжаление, въпреки че здравето й се подобрява, госпожица Ланкастър все така нищо не си спомня.
— Съжалявам да чуя това — искрено рече Матю и направи ново предложение: — Защо да не поговорим с прислужницата?
— Тя със сигурност би могла да ни помогне. Ако знаехме къде е. — Стивън развеселено наблюдаваше усилията на адвоката да запази изражението на лицето си напълно безстрастно. — Само няколко минути след инцидента изпратих човек в каютата й, но прислужницата беше изчезнала. Хората от персонала на парахода допускат, че може би е англичанка и най-вероятно се е прибрала у дома.
— Разбирам — кимна Матю. — Ще започнем издирванията си от парахода.
— Той отплава обратно само ден след произшествието.
— О! А къде са сандъците с багажа й? Няма ли нещо, което да ни послужи за следа?
— Може и да е имало. За нещастие багажът й е на парахода.
— Сигурен ли сте?