Чувството за вина и срам охладиха страстите му. В този миг годеникът й, а не той, би трябвало да седи до нея и да се наслаждава на този толкова интимен момент. Бърлтън беше единственият, който имаше право да си представя как я разсъблича и отнася в леглото. Едва ли беше мислил за нещо друго, освен за това в очакване на парахода да пристигне и да я доведе при него.
Вместо това нейният млад любим лежеше в ковчег, а убиецът му се наслаждаваше на тази прекрасна вечер. Не, поправи се Стивън, изпълнен с отвращение към самия себе си, той не просто се наслаждаваше на компанията на младата жена, но и се поддаваше на похотливите си желания.
Това беше скверно! Беше ненормално! Ако му трябваше развлечение, би могъл да избира сред най-красивите жени в Европа: начетени или наивни, сериозни или духовити, разкрепостени или срамежливи, брюнетки, блондинки и червенокоси. Всички можеха да бъдат негови, стига да поискаше. Каква, за Бога, беше причината, поради която точно тази жена тук го привличаше неустоимо? Тихият й глас го откъсна от мрачните му мисли.
— Каквото и да е то, едва ли му остава още дълго време да се радва на живота си — полушеговито подхвърли Шеридан.
— Моля? — Очите на Стивън с недоумение се спряха върху лицето й.
— Говоря за онова, което наблюдавате с този убийствен поглед в продължение на повече от минута. Втренчен сте в нещо точно над лявото ми рамо. Само се надявам да има крака и да може да бяга бързо.
Той горчиво се усмихна:
— Бях се замислил. Извинявам се.
— О, не се извинявайте! — нервно се засмя тя. — Изпитвам огромно облекчение, че това страшно изражение върху лицето ви е в резултат на мислите ви за нещо друго, а не заради въпросите, които преди малко ви зададох.
— Страхувам се, че напълно съм забравил въпросите ти.
— На колко съм години? — подсказа му деликатно тя. Как е пълното ми име?
Въпреки нехайния й тон Стивън усети, че очите й зорки го наблюдават. Беше му трудно да се концентрира. Обзе го колебание.
Шеридан първа наруши мълчанието. Тя въздъхна и е престорено закачлив тон рече:
— Доктор Уитиком спомена, че заболяването, което имам, се нарича ам-не-зи-я и че не е заразно. Ще бъда страшно засегната, ако продължавате да се преструвате, че и вие страдате от тази болест само за да ме карате да се чувствам нормална. Е, да започнем ли с нещо по-леко? Имате ли нещо против да ми кажете вашето име? И на каква възраст сте? Не се притеснявайте, имате достатъчно време да обмислите внимателно отговорите си.
Стивън би се засмял, ако не изпитваше омраза към себе си.
— Аз съм на трийсет и три години и се казвам Стивън Дейвид Елиът Уестморланд — отвърна той.
— Това обяснява всичко! — прихна тя. — С толкова много имена с истинско чудо, че толкова бързо успяхте да си ги спомните!
Лека усмивка пробягна по устните му и графът с мъка си наложи да придаде каменно изражение на лицето си, когато изрече:
— Слушай, малка нахална негоднице! Ще ти бъда много благодарен, ако се отнасяш към мен с нужното уважение.
Тонът му не я стресна особено. Шеридан наклони глава настрана и с любопитство го изгледа:
— Защото сте граф ли?
— Не, защото съм по-голям от тебе.
Смехът й беше толкова звънлив и заразителен, че Стивън изкриви лице в усилията си да остане сериозен.
— Е, след като вече установихме, че аз съм нахална, а вие сте по-голям от мен, бихме ли могли да предположим, също така, че сте и по-възрастен от мен? — Тя му хвърли невинен поглед изпод дългите си извити мигли.
Стивън кимна. Страхуваше се, че ако проговори, гласът му ще го издаде.
— Колко години е разликата помежду ни? — настоя Шеридан.
— Упорита малка женичка, значи! — възкликна той, обзет от възхищение пред способността й майсторски да насочва разговора към въпросите, които я интересуваха. Сивите й очи изведнъж станаха сериозни.
— Моля ви, кажете ми на колко съм години. Как ми е името? Или не знаете?
Да, той не знаеше, но, от друга страна, не си спомняше възрастта и имената на повечето от жените, преминали през леглото му. Като имаше предвид, че времето, което девойката беше прекарала с годеника си, беше много малко, Стивън реши, че истината ще е съвсем на място.
— Всъщност не сме коментирали нито един от тези въпроси по време на нашите срещи.
— А какво е семейството ми?
— Баща ти е вдовец — отвърна младият мъж, спомняйки си малкото, което му беше казал икономът на Бърлтън. — Ти си неговото единствено дете.
Шеридан кимна и пак се усмихна:
— Как се срещнахме?