— Предполагам, че майка ти те е представила на баща ти малко след като си се родила.
Тя се засмя, защото предположи, че Стивън се шегува. Той смръщи вежди. Не беше очаквал подобни въпроси и не беше в състояние нито да им отговори, нито да ги заобиколи Каквото и да кажеше или направеше, щеше да се чувства като измамник.
— Имах предвид моето запознанство с вас.
— Ами по обичайния начин — любезно отвърна той.
— И той е?
— Представиха ни един на друг. — Стивън стана и се отдалечи към една лавица, на която стоеше кристална гарафа. Не можеше да понесе объркването и подозрението в тези сиви очи.
— Милорд?
Той хвърли поглед през рамо, докато си наливаше питие.
— Да?
— Много влюбени ли сме един в друг?
Част от брендито се изля върху златната табла под чашата. Проклинайки наум, Стивън си даде сметка, че каквото и да й каже сега, тя ще се почувства изиграна в мига, в който паметта й се върне. Като се прибавеше и фактът, че той беше отговорен за смъртта на любимия й, можеше да си представи с каква омраза ще се изпълни сърцето й. Отмести чашата настрани, извърна се към младата жена и останал без избор, даде отговор, който без съмнение щеше да разруши всяко добро впечатление, което тя имаше за него.
— Тук е Англия, не Америка… — започна той.
— Да, зная. Доктор Уитиком вече ми го каза.
— Това тук е Англия — повтори Стивън. — В Англия хората от висшите класи се женят по много причини, повечето от които — практични. За разлика от някои американци ние нито очакваме, нито желаем да се влюбваме до полуда и предпочитаме да не обсъждаме тази незначителна емоция, наречена любов. Оставяме това на селяните и на поетите.
Сякаш я зашлеви през лицето.
— Надявам се, че искреността ми не те разстройва — подхвърли той. Чувстваше се като пълен негодник. — Става късно, а ти имаш нужда от почивка.
Поклони се леко, показвайки й, че разговорът е приключил, и зачака тя да стане. В мига, в който робата й леко се разтвори, Стивън отмести очи встрани. Пръстите му вече бяха на бравата, когато Шеридан го повика:
— Милорд?
— Да? — рече той, без да се обръща.
— Все пак имате, нали?
— Какво?
— Сърце.
— Госпожице Ланкастър — започна Стивън, бесен на себе си.
— Казвам се… — Тя се поколеба. — Чариз. Бих искала да ме наричате така.
— Разбира се — кимна той, но в действителност нямаше намерение да го прави. — А сега, ако ме извиниш, трябва да вървя. Имам работа.
Шеридан изчака вратата да се затвори зад гърба му и се улови за рамката на леглото. Виеше й се свят. Седна върху сатенената покривка, а сърцето й биеше бързо от страх и немощ.
Каква жена беше, че да иска да се омъжи за човек, който разсъждаваше по този начин? И какъв беше той? Стомахът й се сви при спомена за хладния блясък в очите му и за пренебрежението, с което беше говорил за любовта.
Какво ли я беше накарало да се свърже с мъж като този? Защо го беше направила? Горчивите мисли измъчваха Шеридан.
Но сякаш знаеше отговора — причината беше в начина, по който годеникът й я караше да се чувства, когато й се усмихваше. За нещастие този път не й се усмихна. Беше го отвратила с всичките си празни приказки за любов. Когато на другата сутрин дойдеше да я види, щеше да му се извини или просто щеше да забрави темата и да се постарае да бъде приятна и забавна събеседница.
Тя легна и придърпа завивката към брадичката си. Загледа се в балдахина над главата си. Гърлото й конвулсивно се свиваше пред напиращите сълзи, но твърдо си заповяда да не плаче. Едва ли връзката им беше сериозно пострадала от тазвечерния разговор. В края на краищата бяха сгодени! Той със сигурност щеше да забрави за малката й грешка.
Утре всичко щеше да изглежда по-добре, повтори си тя.
Той щеше да дойде да я види и отново всичко щеше да бъде наред.
13
Три дни по-късно, докато Стивън диктуваше някакво писмо на личния си секретар, в кабинета му влезе доктор Уитиком. Не изглеждаше доволен.
— Бих искал да поговорим насаме, ако сте в състояние да ми отделите няколко минути — рече докторът и махна с ръка на лакея, който стоеше на прага и напразно се опитваше да съобщи за появата му.
Стивън предчувстваше онова, което лекарят се канеше да му каже, и с нежелание отпрати секретаря си, бутна настрана получената сутринта поща и се облегна назад.
— Ясно си спомням, че ви предупредих да спестявате всякакви неприятни изживявания на госпожица Ланкастър — започна Хю Уитиком. — Специалистът по проблемите на загубата на паметта, с когото се посъветвах във връзка е нашата пациентка, изрично го подчерта, а аз го обясних на вас. Спомняте ли си за нашия разговор по този въпрос?