— До момента на моето пристигане — отсече Глокта. — С колко хора разполагате?
— Четирима инквизитори и двайсетина практици — смръщи чело мъжът.
— Прекалено са малко, за да се държи такъв голям град чист от предатели.
Физиономията на инквизитора се свъси още повече.
— Справяме се добре.
Ама разбира се. Естествено, като изключим факта, че ви се губи един началник на Инквизицията.
— За пръв път ли идвате в Дагоска?
— Прекарал съм известно време в Юга. Най-хубавият период от живота ми, същевременно най-лошият. Бях в Гуркул по време на войната. Видях Улриок. В руини, след като го опожарихме. Прекарах две години в Шафа. Ако пребиваването в императорски затвор се брои за прекарване. Две години в изпепеляваща жега и смазваща тъмнина. Две години в ада. Но, да, за пръв път идвам в Дагоска.
— Хм. — Харкър не беше много впечатлен. — Жилището ви е в Цитаделата. — Той кимна към извисяващата се над града огромна скала.
Ама разбира се, че е там. Несъмнено в най-високата сграда в най-високата част на града.
— Ще ви заведа. Лорд-губернатор Вурмс и управителният съвет чакат с нетърпение да се запознаят с новия началник на Инквизицията в града. — Той се обърна и в погледа му пролича известно недоволство.
Мислиш, че постът се е полагал на теб, така ли? Колко се радвам да те разочаровам.
Харкър пое с бърза крачка през града. Прегърбен и с наведен дебел врат между едрите рамене, Фрост го последва, като неизменно се придържаше към всяка оскъдна сянка, все едно слънчевите лъчи се забиваха като игли в кожата му. Витари крачеше на зигзаг с танцувалната си походка по прашната улица и надничаше в прозорците и тесните странични алеи между сградите. Глокта се влачеше упорито най-отзад. Левият му крак вече започваше да изгаря от напрежението, което полагаше да не изостава.
Сакатият успя да направи едва три крачки на сушата, преди да се строполи по очи. През останалия път трябваше да го носим на носилка, докато той пищеше като недоклано прасе и молеше за глътка вода. И всичко това пред смаяните погледи на хората от града, у които се предполага, че идва да всее ужас и страхопочитание.
Глокта изкриви устни от напрежение, притисна силно остатъка от зъбите си в празните венци срещу тях и напрегна сили да поддържа темпото на останалите. Дръжката на бастуна се вкопа в дланта му, а гърбът му изпукваше при всяка крачка.
— Това са покрайнините на града — отбеляза с недоволство Харкър, обръщайки глава през рамо. — Тук живеят местните.
Огромно, врящо, потънало в прахоляк и пропито от воня гето. Постройките бяха сиромашки и зле поддържани: порутени и разкривени едноетажни колиби от недопечени кирпичени тухли. Обитателите им до един бяха тъмнокожи, опърпани и недохранени. От една входна врата ги наблюдаваше кльощава жена. Еднокрак старец с изкривени патерици мина с куцане покрай тях. В една от тесните задни улички между камари боклук се стрелкаха мърляви дечурлига. Въздухът беше натежал от миризмата на гнило и лоша канализация. Или по-скоро липсваща канализация. Навсякъде бръмчаха тлъсти нагли мухи. Единствените създания, които живеят добре на това място.
— Да съм знаел, че това е такова чудно местенце, да бях дошъл по-скоро. Май на хората от Дагоска добре им се отразява присъединяването към Съюза?
— Така е. — Харкър явно не долови иронията. — По време на краткотрайното управление на Гуркул много от видните жители на града бяха взети в робство. А сега, при управлението на Съюза, хората са истински свободни да работят и живеят както намерят за най-добре.
— Истински свободни, а?
Така, значи, изглежда свободата. Глокта погледна към свъсените лица на групичка местни край обгърната от рояк мухи оскъдна сергия с долнокачествена риба и полугнили зеленчуци.
— Е, до голяма степен, да — намръщи се Харкър. — Когато дойдохме, в началото се наложи да отстраним няколко проблемни индивида. После, преди три години, неблагодарните свине се вдигнаха на бунт.
Шокиран съм. И това, след като великодушно им позволихме да живеят като животни в собствения им град?
— Смазахме го, естествено, но причиниха куп неприятности. Оттогава им е забранено да носят оръжие, както и да влизат в централната част на града, където живеят повечето бели. Това ги укроти и е още едно доказателство, че за справяне с примитивни диваци няма по-добро от твърдата ръка.
— Виждам, че като за примитивни диваци добре се справят със строителството на защитни съоръжения.
Огромната стена прорязваше града и хвърляше дълга сянка върху окаяните постройки на гетото. Пред нея се простираше широк ров, прясно изкопан и опасан с побити в земята заострени колове. Между две високи кули имаше порта с тесен мост над рова. Високите масивни врати бяха отворени, но пред тях стояха дузина мъже: облечените в кожени нагръдници с метални шипове по тях войници от Съюза се потяха под жаркото слънце. Металните шлемове, сабите и върховете на копията им блестяха заплашително.