Затворникът беше проснат на пода с лице към стената. Кожата му беше почерняла от многото синини, и двата му крака бяха счупени. Друг висеше от тавана за китките си. Коленете му допираха земята, главата му беше клюмнала напред, а по гърба му личаха пресни следи от камшик. Витари се наведе и смушка първия с пръст.
— Мъртъв — обяви тя. Повтори същото с втория. — Този също, при това отдавна.
Трептящата светлина падна върху трети затворник. Този поне беше жив. Почти. Ръцете и краката й бяха оковани, лицето й беше хлътнало от глад, а устните — напукани от жажда. Притискаше към себе си мръсни окървавени парцали. Тя задрапа с пети по пода в опит да се отблъсне по-назад към ъгъла и запелтечи неразбираемо на кантикски. Вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от светлината. Това го помня. Единственото по-лошо от тъмнината беше светлината. След нея винаги следваха въпросите.
Глокта смръщи чело, потрепващите му очи запрескачаха между двата трупа и изплашеното момиче. Зави му се свят от умора, от жегата и от вонята.
— Уютно е тук. И какво научихте от тях?
Харкър запуши с ръка носа и устата си и неохотно пристъпи в килията. Фрост застана зад гърба му.
— Засега нищо, но аз…
— Едно е сигурно, и да искате, от тези двамата не можете да изкопчите повече. Вярвам, че поне са подписали самопризнания.
— Ами… не точно. Началник Давуст не се интересуваше много от самопризнанията на мургавите, ние просто, нали разбирате…
— Не можахте да ги оставите живи достатъчно дълго, за да направят самопризнания?
Харкър посърна. Прилича на несправедливо наказан ученик.
— Девойката е още жива — тросна се той.
Глокта я погледна и прокара език по венците на мястото, където някога бяха предните му зъби.
Никаква вещина. Никаква цел. Жестокост заради самата жестокост. Ако бях ял нещо днес, сигурно щеше да ми прилошее.
— На колко е години?
— Четиринайсет може би. Началник, не разбирам какво общо има това?
— Искам да кажа, инквизитор Харкър, че заговорите рядко са дело на четиринайсетгодишни момичета.
— Сметнах, че ще е добре да вложа старание.
— Старание? Зададохте ли въобще някакви въпроси?
— Ами аз…
Бастунът фрасна Харкър през лицето. Рязкото движение преряза през ребрата Глокта, той залитна на болния си крак и се наложи да се хване за ръката на Фрост. Инквизиторът изпищя от болка и изненада, залитна назад и се свлече по стената в мръсотията на пода.
— Никакъв инквизитор не си ти! — изсъска Глокта — Ти си обикновен шибан касапин! Погледни на какво прилича това място! Убил си двама свидетели! Каква полза сега от тях, глупако? — Глокта се наведе напред. — Освен ако точно това не е била целта, а? Може би Давуст е бил убит от завистлив подчинен, който после е запушил устите на свидетелите, а, Харкър? Дали не трябва да започна разследването си от самата Инквизиция!
Харкър се опита да стане от земята, но практик Фрост се надвеси над него и това му беше достатъчно да се откаже и да се свие до стената. От носа му течеше кръв.
— Не! Не, моля ви! Стана неволно! Не съм искал да ги убивам! Просто исках да разбера какво се е случило!
— Неволно, казваш? Значи си или предател, или напълно некадърен инквизитор, а аз нямам нужда нито от едното, нито от другото! — Глокта пренебрегна пронизващата болка в гърба и се надвеси още по-ниско. Устните му се разтеглиха в беззъба усмивка. — Твърдата ръка върши най-много работа, когато си имаш работа с примитивни диваци, нали така, инквизиторе? Ще се убедиш, че от моята ръка няма по-твърда на този свят. Никъде. Разкарайте това нищожество от очите ми!
Фрост сграбчи Харкър за палтото и го повлече по мръсния под към вратата.
— Чакайте! — извика жално инквизиторът и се вкопчи в касата на вратата. — Моля ви! Не бива да постъпвате така с мен!
Виковете му заглъхнаха в коридора.
В очите на Витари се четеше бегла усмивка, сякаш сцената й бе доставила истинско удоволствие.
— Какво правим с тази бъркотия тук? — попита тя.
— Почистете. — Глокта се облегна на стената и изтри с трепереща ръка потта от лицето си. Болката все още пулсираше в ребрата му. — Изчистете всичко и погребете телата.
— Ами тя? — Витари кимна към девойката.
— Изкъпете я, дайте й дрехи. Нахранете я и я пуснете да си върви.
— Струва ли си да я къпем, след като ще се връща в гетото?
Права е.
— Добре тогава! Била е прислужница на Давуст, значи може да бъде и моя. Върнете я на работа! — провикна се през рамо Глокта, куцайки към вратата.