Трябваше да се махне оттук. Едва дишаше.
— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но стените далеч не са толкова непробиваеми, не и в сегашното им състояние… — говорещият замлъкна при влизането на Глокта в заседателната зала на градския управителен съвет на Дагоска.
Залата представляваше възможно най-пълната противоположност на килията в подземието. Всъщност това е най-красивата стая, която някога съм виждал. Всеки инч от стените и тавана беше украсен със съвършени гравюри, изпипани до последна подробност: геометричните форми се виеха с невероятна перфектност около сцени от кантикски легенди, изрисувани в реални размери, покрити със сребро, с позлата и подчертани с яркочервена и синя боя. Подът беше застлан с изумително сложна мозайка. Дългата маса беше инкрустирана със завъртулки от тъмно дърво и светла слонова кост и беше полирана до блясък. От високите прозорци се разкриваше величествената гледка на прашния град и блестящия залив.
Жената, която се изправи да посрещне Глокта, изглеждаше съвсем на място в това величествено обкръжение. Повече няма накъде.
— Аз съм Карлот дан Айдър — усмихна се тя и протегна към него ръце, сякаш посрещаше стар приятел, — магистър на Гилдията на търговците на подправки.
Глокта не би могъл да отрече, че бе впечатлен. Най-малкото от куража й. Нито следа от страх. Посреща ме, все едно не съм уродлива трепереща развалина. Посреща ме, сякаш изглеждам така изискано, както и тя самата. Магистър Айдър носеше дълга роба, типична за народите от Юга: синята коприна, избродирана със сребро, лъщеше, развявана от нежния бриз, идващ от високите прозорци. По пръстите, китките и около шията й блещукаха бижута, всяващи страхопочитание с цената си. Когато се приближи, Глокта долови странен аромат. Омайна. Също като подправките, с които е натрупала състоянието си. Ефектът му не го подмина. Все пак още съм мъж. Просто не толкова, колкото преди.
— Моля да извините облеклото ми, но кантикските дрехи са много по-удобни за горещините. Свикнах с тях през годините, прекарани тук.
Тя да се извинява за външния си вид е като някой гений да се извинява за глупостта си.
— Моля ви, няма причина. — Глокта се поклони, доколкото успя предвид проблемния си крак и острите бодежи в гърба. — Началник Глокта на вашите услуги.
— Много се радваме, че най-после сте тук. Изчезването на вашия предшественик силно ни разтревожи.
Някои от вас са били по-леко разтревожени, предполагам.
— Надявам се, ще успея да хвърля малко светлина върху случилото се тук.
— Всички се надяваме да успеете — тя непринудено хвана Глокта под ръка. — Позволете да ви представя.
— Благодаря ви, магистър Айдър, вярвам, че ще се справя и сам. — И отиде с куцане до масата. — Вие трябва да сте генерал Висбрук, натоварен със защитата на града.
Генералът беше малко над четирийсетте и леко оплешивяващ. Въпреки непоносимата жега носеше пищна униформа и се потеше обилно заради закопчаните чак догоре копчета. Помня те. Беше в Гуркул по време на войната. Тогава беше още майор в Кралската гвардия и голям негодник. Виждам, както често става с големите негодници, напреднал си в кариерата.
— За мен е удоволствие — каза генералът, почти без да откъсва поглед от документите пред себе си.
— А за мен винаги е удоволствие да подновя старо познанство.
— Познаваме ли се?
— Бихме се заедно в Гуркул.
— Така ли? — на потното лице на Висбрук се изписа шок. — Вие сте… онзи Глокта.
— Точно така, аз съм, както казахте, онзи Глокта.
Генералът примигна смутено.
— Ъ… е, ъ… как сте?
— Изпитвам непоносими болки, благодаря, че попитахте, но както виждам, вие поне сте се издигнали в обществото, а това ми носи огромно облекчение.
Висбрук примигна отново, но Глокта не му даде възможност да каже каквото и да било.
— А това трябва да е лорд-губернаторът Вурмс. За мен е истинска чест, Ваша Светлост.
Възрастният мъж беше олицетворение на старческата немощ. Грохнал и потънал в гънките на представителната си роба, той приличаше на спаружена сушена слива, увита в кожена яка с дълъг животински косъм. Въпреки жегата ръцете му като че ли трепереха от студ. Беше напълно плешив с изключение на няколкото бели кичура, пръснати по лъщящото му теме. Вурмс присви зачервените си очи и напрегна отслабналото си зрение да види Глокта.
— Какво казва той? — лорд-губернаторът се огледа объркано. — Кой е този човек?
Генерал Висбрук се наведе към него толкова близко, че устните му почти докоснаха ухото на стареца.