„Разбирам, че накъдето се обърна, виждам по един дърт кретен, надъхан да ми чете лекции“ — това си мислеше Джизал, но не беше склонен да го изкаже на глас. Образът на разкъсания на парчета практик бе все още здраво запечатан в паметта му. Също звукът като от шляпане в кал, с който тялото на онзи се разпадна, както и усещането от кървавите пръски по лицето. Джизал преглътна и заби поглед надолу.
— Разбирам — отвърна той и монотонния глас на Баяз продължи да нарежда.
— Не искам да кажа, естествено, че кралят трябва да е тиранин! За всеки владетел на първо място трябва да е спечелването на обичта на простолюдието. Печели се лесно, с дребни жестове, но трае вечно.
Това вече Джизал не бе склонен да отмине ей така, независимо колко опасен беше старецът. Повече от ясно бе, че Баяз няма никакъв практически опит в политиката.
— Че каква полза от обичта на простолюдието? Аристокрацията държи парите, а силата е в армията.
Баяз извъртя надменно очи.
— Както и очаквах, думи на малко дете, което лесно можеш да излъжеш с малко врели-некипели и номера с бързина на ръцете. А откъде идват парите, ако не от данъците на селяните по полето? И кои са войниците в армията, ако не синовете и съпрузите на жените от простолюдието? Кое дава власт на господаря? Подчинението на селяните му и нищо друго. Когато селяните са истински недоволни, властта се изпарява с невероятна бързина. Да вземем историята на император Дантус — Баяз посочи поредната статуя.
Едната ръка на въпросния император беше счупена, а в другата се беше насъбрало солидно количество мръсотия, хванала буйна туфа мъх. Липсващият нос с големия кратер, останал на неговото място, придаваше на император Дантус изражение на дълбок срам и крайно недоумение, както се случва с човек, изненадан от друг в тоалетната.
— Няма друг владетел, когото обикновените хора да са обичали повече — продължи Баяз. — Посрещал всеки като равен, заделял половината от приходите си за бедните. Но благородниците организирали заговор срещу него. Избрали един от тях, когото да възкачат на престола, и хвърлили императора в затвора.
— Наистина ли? — изсумтя Джизал, загледан в полупразния площад.
— Да, ала простолюдието не изоставило обичния си монарх. Излезли от домовете си и тръгнали на бунт, отказали да се подчинят. Някои от конспираторите били извлечени от къщите им и обесени на улицата, останалите се изплашили и върнали Дантус на престола. Сега виждаш ли, младежо, как любовта на народа е най-сигурният щит на владетеля срещу всяка опасност.
— Аз все пак бих предпочел подкрепата на лордовете — въздъхна Джизал.
— Ха. Тяхната подкрепа струва скъпо и е непостоянна като посоката на вятъра. Нима не си стоял на пост в Камарата на лордовете по време на заседание, капитан Лутар?
Джизал се замисли. Може би наистина имаше частица истина в бръщолевенето на дъртака.
— Ха. Такава е тя, любовта на благородниците. Най-доброто, което човек може да направи, е да ги раздели и да използва завистта им, да ги накара да се борят за дребни придобивки, като през това време си присвоява заслугите за техните успехи, и най-важното, не допуска никой да стане толкова могъщ, че дори да си помисли да предявява претенции към престола.
— А това кой е?
Една от статуите се извисяваше значително над останалите. Беше на мъж на средна възраст с впечатляваща външност, гъста брада и къдрава коса. Лицето му беше красиво, но устните му загатваха мрачна усмивка, а сбръчканото му чело — надменност и гняв. Имаше вид на човек, с когото по-добре да нямаш нищо общо.
— Това е моят господар Ювенс. Не е бил император, но е бил пръв и последен съветник на мнозина от тях. Той съгради тази империя и пак той изигра главна роля в унищожението й. Велик човек във всяко отношение, но дори и великите мъже си имат недостатъци, огромни колкото и величието им. — Баяз огледа замислено протрития жезъл в ръцете си. — Човек трябва да научи уроците на историята. Грешките на миналото не бива да се повтарят… освен ако няма никакъв друг изход.