Баяз се втурна към нея с изкривено от гняв лице.
— Мислиш си, че нямам по-сериозни притеснения от твоето отмъщение? — изрева той и от устата му полетяха пръски слюнка. — Или твоето разочарование? — изкрещя в лицето на Кай и вените на шията му изскочиха. — Или скапания ти външен вид?
Джизал се дръпна и се опита да изглежда колкото се можеше по-малък и незабележим. Надигналият се гняв на Баяз беше потушил неговия така внезапно, както поривът на вятъра стори с огъня само преди секунди.
— Измамен съм! — изкрещя Първия магус, стискайки юмруци от обзелата го неописуема ярост. — С какво ще се изправя сега срещу Калул?
Джизал примижа и се свря още по-назад в кухината. Сигурен бе, че ей сега някой от групата щеше да се пръсне на парчета, да излети във въздуха и да се размаже в скалите или пък да избухне в ярки пламъци. Но най-много го тревожеше да не се окаже това самият той. Брат Лонгфут избра най-подходящия момент, за да се опита да успокои страстите.
— Да не се отчайваме, приятели! Пътуването е само по себе си награда…
— Кажи го още веднъж, остриган кретен такъв! — изсъска Баяз. — Само веднъж и ще станеш на пепел!
Навигаторът се отдръпна разтреперан. Баяз сграбчи жезъла си и излезе. Тръгна надолу към плажа с развяно зад гърба палто. След този изблик на ярост, макар и за кратко, идеята да остане на острова, вместо да се върне на лодката с него, се стори доста приемлива за Джизал.
И с този негов изблик на ярост, помисли си той, пътуването им окончателно се увенча с провал.
— Е — промърмори след известно време Логън. — Май това беше. — Затвори капака на кутията на Създателя. — Няма смисъл да се жалваме за станалото. Човек трябва да е…
— Затваряй си плювалника, глупако! — кресна му Феро. — Не смей да ми казваш каква трябва да бъда! — тя излезе от кухината и тръгна надолу към съскащото море.
Логън пъхна кутията в раницата си и я метна на рамо.
— Реалист за тия неща — рече и тръгна след нея.
Лонгфут и Кай потеглиха след него с изписани на лицата гняв и мълчаливо разочарование. Най-отзад вървеше Джизал, прескачаше от скала на скала с почти затворени очи срещу вятъра и прехвърляше наум всичко станало дотук. Всеобщото настроение беше от мрачно по-мрачно, но докато пристъпваше внимателно към брега, установи, че едва сдържа усмивката на лицето си. В крайна сметка успехът или провалът на това смахнато приключение не означаваше нищо за него. От значение беше само това, че сега си отиваше вкъщи.
Вълните се разбиваха в носа и хвърляха нагоре ледени пръски. Платното се издуваше и плющеше, мачтите и такелажът скърцаха. Вятърът шибаше лицето на Феро, но тя стискаше очи и не му обръщаше никакво внимание. Побеснял, Баяз беше слязъл под палубата, а останалите постепенно го бяха последвали, на завет от вятъра и студа. На палубата бяха останали само тя и Деветопръстия и гледаха през борда в морето.
— Какво ще правиш сега? — попита я той.
— Отивам там, където има гуркули за убиване — отвърна тя, без дори да се замисли. — Ще намеря други оръжия и ще продължа да се бия.
Но вътрешно тя не беше съвсем убедена. Вече не беше така лесно да почувства омразата, както преди. Сега спокойно можеше да понесе гуркулите да продължат да си живеят живота, а тя нейния, но съмненията и разочарованието й я подтикваха към старите отговори.
— Нищо не се е променило. Още искам отмъщение.
Мълчание.
Погледна настрани и видя Деветопръстия да гледа смръщено пяната по тъмната вода, сякаш беше очаквал друг отговор. Лесно можеше да го промени. „Ще отида където отиваш и ти“, да беше отговорила, и за кого щеше да е по-зле така? За никого. Със сигурност не и за нея. Но Феро не можеше да се остави да попадне под неговата власт. Моментът на изпитанието беше настъпил и между двамата бе изникнала невидима стена. Тя не можеше да я премине.
Винаги я бе усещала.
Единственото, което успя да каже, беше:
— Ами ти?
Той се замисли, свъсил вежди, прехапал устна.
— Трябва да се върна в Севера. — Нямаше радост в гласа му и дори не погледна към нея. — Имам работа там, която въобще не трябваше да зарязвам. Тъмна работа, но трябва да се свърши. Там отивам. Обратно в Севера, за да си уредя сметките.
Феро се намръщи. Сметки? Кой й беше казал, че само с отмъщение не се живее? А сега просто уреждане на стари сметки, така ли? Лъжливо копеле.
— Сметки, а? — изсъска тя. — Хубаво.
Думите издраха езика й като пясък.
Той се загледа в очите й. Отвори уста и понечи да каже нещо, но остана така, с отворена уста и наполовина протегната към нея ръка.
После сякаш изведнъж размисли, раменете му увиснаха, той стисна зъби и се извърна към водата. Облегна се на борда.