— Хубаво.
С това всичко между двамата приключи.
Тя се намръщи и се обърна на другата страна. Стисна юмруци и усети как ноктите й се забиват в дланите. Прокле се наум. Защо не можа да каже други думи? Просто издишваш, отваряш устата иначе и всичко се променя. Нищо трудно.
Но Феро вече нямаше нужните сили в себе си и знаеше, че те никога нямаше да се върнат. Гуркулите бяха убили тази част от нея много далеч оттук и много, много отдавна. Сега беше мъртва отвътре. Беше същинска глупачка да се надява на друго и вътрешно през цялото време го знаеше.
Надеждата е за слабите.
Обратно при пръстта
Кучето и Дау, Тъл и Мрачния, Пайк и Уест — шестимата стояха в кръг около двете купчини студена земя. Отдолу в долината войниците на Съюза бяха заети да погребват своите. Кучето ги беше видял по-рано, бяха стотици в големи ями с по дванайсет тела всяка. Лош ден за хората и добър за земята. Все така ставаше след битка. Винаги земята печелеше.
Тръпката и момчетата му бяха малко по-нататък в гората, стояха с наведени глави и погребваха своите. Дванайсет души вече бяха в пръстта, имаха трима ранени, дето най-много до седмица щяха и те да са там, а онзи, който беше загубил ръката си, с малко късмет можеше и да прескочи трапа. Почти половината от тях бяха мъртви след само ден битка. Смели момчета бяха, щом все пак решиха да останат. Кучето чуваше думите им. Тъжни и горди. За падналите. Колко способни са били, как сърцато са се били и колко много щяха да липсват на живите. Все така ставаше след битка. Думи за мъртвите.
Кучето преглътна и погледна прясно изкопаната земя в краката си. Тежко се копае в студа, земята е замръзнала. Но пак по-добре да копаеш, отколкото да те слагат в земята, щеше да каже Логън и Кучето реши, че е прав. Двама души беше погребал току-що, а с тях и две частици от себе си. Кадил лежеше дълбоко в пръстта, бледа и студена, и никога повече нямаше да се стопли. До нея Три дървета, с щит върху коленете и меч в ръката. Две надежди остави Кучето в пръстта — една за бъдещето и една за миналото. Нямаше ги вече, свърши се с тях. Оставиха болезнена празнина в него. Все така ставаше след битка. Надежди в пръстта.
— Погребани където паднаха — каза тихо Тъл. — Така трябва. Това е добре.
— Добре? — сопна се Дау и изгледа кръвнишки Уест. — Добре, а? Най-сигурното място в цялата битка? Най-сигурното, нали така им каза?
Уест наведе виновно глава.
— Стига, Дау — каза Тъл. — Знаеш, че не е виновен нито той, нито някой друг. Битка е. Умират хора. Три дървета добре го знаеше.
— Можеше да сме другаде — изръмжа Дау.
— Можеше — каза Кучето, — но не бяхме. В състояние ли си да промениш нещо? Три дървета е мъртъв, момичето е мъртво, достатъчно тежко е и без да правиш нещата по-трудни.
Дау стисна юмруци и пое дълбоко въздух, готов да изкрещи. После се отказа, отпусна рамене и главата му клюмна.
— Прав си — каза, — станалото станало.
Кучето докосна рамото на Пайк.
— Искаш ли да кажеш нещо за нея?
Обгореният го погледна и поклати глава. Не е много по приказките, реши Кучето. Очевидно и Уест не смяташе да каже нещо, затова той се покашля, примижа от болката в ребрата и реши да опита. Все някой трябваше да изговори думите.
— Девойката, която погребваме тук, Кадил се казваше. Не я познавах отдавна, нито добре, но това, което видях… харесах го. Не беше много май. Не беше много. Стискаше му на това момиче, имаше кураж, мисля, че всички го видяхте по пътя на север. Понасяше глада, студа и всичко останало и не се жалваше. Ще ми се да я познавах повече. Надявах се, но, е, човек невинаги постига онова, на което се надява. Тя не беше една от нас, но умря редом с нас, затова сме горди да я сложим в пръстта до един от нашите.
— Ъхъ — каза Дау. — Горди сме да е с нас.
— Така е — добави Тъл. — Пръстта прибира еднакво всички.
Кучето кимна, пое дълбоко въздух и издиша дрезгаво.
— Кой ще говори за Три дървета?
Дау потръпна, наведе глава и запристъпва от крак на крак. Тъл мигаше, загледан в небето, и май имаше влага в очите. Кучето беше на крачка да заридае. Знаеше, че ако отвори уста, ще ревне като малко дете. Три дървета щеше да знае какво да каже, но точно тук беше проблемът, него вече го нямаше. Мрачния пристъпи напред.
— Руд Три дървета — каза той и ги погледна един по един в очите. — Наричаха го Скалата от Уфрит. Няма по-голямо име в Севера. Велик боец. Велик водач. Голям приятел. Цял живот, минал в битки. Застана лице в лице с Кървавия девет, после застана рамо до рамо с него. Никога не избираше лесния път, ако знаеше, че не е правилният. Никога не избягваше битка, ако знаеше, че трябва да влезе в нея. Стоях до него, вървях с него, бих се редом с него десет години из целия Север. — Устните му се разтегнаха в усмивка: — Нямам забележки.