— Тресавища — бавно поклати глава Логън.
— И най-лошото. Река Аос, най-великата река в Кръга на света, просича с дълбоката си криволичеща долина тази необятна пустош точно през средата. И ние трябва да я преминем. За съжаление са оцелели само два моста, единият — в Дармиум, който е и предпочитаната възможност за нас, и вторият — на стотина мили западно от него, в Аостум. Има и бродове, но водите на Аос са бързи, а долината й е дълбока и опасна. — Лонгфут цъкна с език. — И това преди още да стигнем до Назъбените планини.
— Високи ли са?
— О, да, невероятно високи. Изключително високи са и много опасни. Наричат ги Назъбените планини заради високите зъбери, дълбоките клисури и отвесните скални масиви. Говори се, че имало проходи, но всичките карти на планините, ако въобще някога е имало такива, са отдавна изгубени. След като се преборим с планините, ще ни трябва кораб…
— Смяташ да прекараш кораб през планините?
— Моят работодател ме увери, че ще може да се сдобие с такъв от другата страна, но как точно ще стане, нямам представа, защото земите тъдява са почти неизследвани. Оттам поемаме по море на запад до остров Шамбулян, за който се говори, че се издига от водата в самия край на света.
— Говори се?
— Дори в знаменития Орден на навигаторите за това място се носят само слухове. Не познавам човек, който поне да е споменал, че кракът му е стъпвал там, а братята от моя орден са известни с… да кажем, склонност към преувеличаване.
Логън почеса бавно лицето си и му се прииска да беше попитал предварително Баяз за плановете му.
— Звучи като много дълг път — каза той.
— Всъщност надали съществува по-отдалечено място от това.
— И какво има там?
— Ще трябва да попиташ моя работодател — вдигна рамене Лонгфут. — Аз избирам маршрути, не търся причини. Последвай ме, ако обичаш, Деветопръсти господарю, приканвам те да побързаш, защото ни чака ужасно много работа, ако ще се представяме за търговци.
— Търговци ли?
— Такъв е планът на Баяз. Търговците често рискуват и пътуват на запад от Калкис до Дармиум, че дори и до Аостум. И двата са относително големи градове и са откъснати от света. Който успее да закара там чуждестранни екзотични стоки — подправки от Гуркул, коприна от Сулджук, дървесна гъба за пушене от Севера, — го очакват астрономически печалби. Ами да, ако оцелее, човек може да утрои вложеното само за месец! Подобни кервани на търговци са обичайна гледка в пустошта, добре въоръжени, разбира се.
— Ами всичките разбойници и обирджии из равнината, нали те точно това дебнат?
— Естествено, но явно има друга заплаха, от която се очаква да ни избави прикритието ни като търговци. Заплаха, насочена към нас, не към търговците като такива.
— Към нас? Друга заплаха? Да не би досегашните да са ни малко? — изненада се Логън, но брат Лонгфут вече се беше отдалечил достатъчно, за да не го чуе.
Поне на едно място в Калкис величието на миналото не беше избледняло напълно. Залата, в която ги отведоха войниците от стражата, или може би похитителите им, беше повече от великолепна. От двете страни по дължина на просторното помещение имаше две редици колони. Бяха високи като вековни дървета и изсечени от зелен полиран камък, прорязан с блестящи сребърни нишки. Високият таван беше боядисан в наситен тъмносин цвят, по който блестяха галактики от звезди, а отделните съзвездия бяха очертани със златни линии. Пространството пред вратата бе заето от голям басейн с тъмна вода, толкова неподвижна, че всичко се оглеждаше в нея като в огледало — още една тъмна зала отдолу с още една нощно небе вместо таван.
В дъното на залата върху поставен на подиум диван се изтягаше императорският легат. Пред дивана имаше ниска масичка, отрупана с всякакви деликатеси. Губернаторът на Калкис беше огромен пълен мъж с топчесто лице. Окичената му със златни пръстени ръка не спираше да тъпче едри хапки храна в широко отворената уста. Очите му бяха приковани в двамата гости или затворници, засега не беше ясно кое от двете.
— Аз съм Саламо Нарба, императорски легат и губернатор на Калкис. — Той предъвка и изплю костилка от маслина, която издрънча в една от чиниите на масичката. — Ти ли си този, когото наричат Първия магус?
Възрастният магьосник кимна. Нарба вдигна бокала си, като държеше деликатно столчето му между дебелите си палец и показалец, отпи глътка вино, бавно го завъртя в устата си и преглътна.
— Ти си Баяз, нали?
— Същият.
— Хм. Не се обиждай — легатът взе малка виличка и измъкна с нея стрида от черупката й, — но присъствието ти в този град е обезпокоително. Политическата ситуация в Старата империя е… нажежена. — Той вдигна отново бокала си. — Повече от обичайното. — Последва нова глътка вино, жабуркане и накрая преглъщане. — Само това ми липсва сега, някой, който да… наруши равновесието.