— По-нажежена от обичайното, нима? — попита Баяз. — Дочух, че Сабарбус най-после е укротил ситуацията.
— За кратко, да. Укроти я под ботуша си. — Нарба отскубна шепа зърна червено грозде, отпусна се на възглавничките на дивана и започна да тъпче гроздето в устата си. — Но Сабарбус е… мъртъв. Отрова, така се говори. Синовете му Скарио… и Голтъс… се скараха за наследството му… после си обявиха война. Изключително кървава война дори по стандартите на тази изстрадала земя. — Изплю няколко червени люспи и ги остави на масичката. — Голтъс се укрепи в Дармиум насред равнината. Скарио успя да си осигури услугите на най-видния генерал на баща си, Кабриън, и заповяда обсада на града. Наскоро, след пет месеца обсада, останал без провизии и без никаква надежда да пробие обкръжението… градът се предаде. — Губернаторът захапа сочна слива и по брадичката му потече сок.
— Значи все пак Скарио е близо до победата.
— Ха. — Нарба изтри сока от брадичката си с върха на малкия пръст и захвърли небрежно недоядения плод на масичката. — В момента, в който Кабриън влезе в града, обра всичко ценно, остави войниците си да безчинстват на воля и накрая се настани в древния дворец и се самопровъзгласи за император.
— А, разбирам. Приемате го доста равнодушно.
— Сърцето ми се къса, но нищо ново под слънцето. Скарио, Голтъс, а сега и Кабриън. Тримата самопровъзгласили се императори са се вкопчили един в друг в битка на живот и смърт, войниците им опустошават земята, а през това време няколкото града, които са успели някак да запазят независимост, гледат с ужас отстрани и правят всичко възможно да се измъкнат невредими от целия кошмар.
Баяз смръщи чело.
— Възнамерявам да тръгна на запад. Трябва да прекося Аос, а най-близкият мост е в Дармиум.
Легатът поклати глава.
— Говори се, че Кабриън, който винаги си е бил леко чудат, вече съвсем се е побъркал. Казват, че убил жена си и се оженил за трите си дъщери. После се обявил за жив бог. Затворил портите на града и сега го прочиства отвътре — впуснал се в лов на вещици, дяволи и предатели. Вдигнал бесилки на всеки ъгъл в града и всеки ден на тях увисвали нови хора. Никой не влиза и никой не излиза от града. Такива са новините от Дармиум.
За най-голям свой ужас Джизал чу Баяз да казва:
— Тогава ще е Аостум.
— Повече никой няма да прекосява реката при Аостум. Докато бягаше от войските на брат си, Скарио премина моста и го разруши след себе си.
— Съборил е моста?
— Точно така. Истинско архитектурно чудо от Старите времена, стоеше непокътнат в продължение на две хиляди години. Нищо не е останало от него. На всичкото отгоре валя много и реката е придошла, течението е силно и бродовете са неизползваеми. Боя се, че тази година няма да успеете да прекосите Аос.
— Налага се.
— Но няма как да стане. Ако искате съвет — оставете Старата империя в собствената й нищета и се връщайте там, откъдето сте дошли. В Калкис винаги сме се старали да държим средата, да поддържаме неутралитет и да стоим настрана от всичките бедствия, сполетели тези земи. Тук спазваме порядките на прадедите ни — и той посочи към себе си, — както виждате, градът се управлява от императорски легат, както е било в Старите времена, не от някой разбойник, дребен феодал или измислен император. — Нарба описа ленива дъга с отпуснатата си ръка. — Та както виждате, противно на всички очаквания успяваме да съхраним частица от миналото величие. Няма да рискувам всичко това. Приятелят ти Закаръс беше тук само преди месец.
— Идвал е тук?
— Каза ми, че Голтъс бил законният император, и поиска да го подкрепя. Пратих го да си върви по пътя със същия отговор, който сега ще дам и на теб. Тук, в Калкис, сме доволни от положението, такова каквото е. Не желаем да участваме в твоите машинации. Затова, магьоснико, спри да се бъркаш в нашите дела и си върви по пътя. Имате три дни да напуснете града.
След като ехото от последните думи на Нарба заглъхна, в залата настъпи тишина. Моментът се проточи до безкрай, само бръчките по челото на Баяз се очертаваха все по-дълбоко. Но в надвисналата тишина имаше и още нещо, бавно надигащ се страх.
— Сигурно ме бъркаш с някой друг — изръмжа Баяз и на Джизал му се прииска да се отдръпне и да се скрие зад някоя от красивите колони. — Аз съм Първия магус! Първият чирак на великия Ювенс!