Гневът в гласа му притисна гърдите на Джизал, изкара въздуха от дробовете му и изстиска и последната сила от тялото му. Магьосникът вдигна едрия си юмрук.
— Това е ръката, повалила Канедиас! Ръката, която короняса Харод! Ти смееш да ме заплашваш! Това ли наричаш славата на миналото? Градът се е сгърчил зад порутените си стени като някой престарял войн в станалата му вече голяма броня на отминалата младост!
Нарба се сви зад натрупаните съдове на масичката и Джизал изтръпна при мисълта, че легатът всеки момент ще избухне и ще се пръсне на парчета из цялата зала.
— Мислиш ли, че ме е грижа за скапания ти град? — прогърмя гласът на Баяз. — Как смееш да ми нареждаш кога да си тръгна? Три дни! Ще съм си тръгнал до ден! — при тези думи Баяз се обърна и тръгна с бърза крачка към вратата.
Ехото от виковете му остана дълго да кънти под блещукащия таван.
За момент Джизал не успя да помръдне от място, безпомощен и разтреперан. Накрая боязливо последва Баяз, мина покрай смаяните стражи на вратата и излезе.
Защитата на града
До архилектор Сълт,
Глава на Инквизицията на Негово величество
Ваше Високопреосвещенство,
Запознах членовете на градския управителен съвет на Дагоска с мисията си. Както може би се досещате, никак не са очаровани от загубата на властта си. Разследването на изчезването на началник Давуст вече е в ход и смятам, че в най-скоро време ще разполагате с резултати. При първа възможност ще инспектирам състоянието на защитата на града и ще предприема всички необходими мерки, за да не попадне Дагоска в ръцете на врага.
Очаквайте следващото ми писмо съвсем скоро.
Слънцето напичаше силно изронените бойници на защитната стена. Проникваше през шапката на Глокта и пареше главата му. Промъкваше се и през палтото му и напичаше изкривените му рамене. Заплашваше сериозно да изпари всичката вода в тялото му, да смаже и малкото му останал живот и да го повали на колене. Прохладно есенно утро в очарователна Дагоска.
И докато слънцето нападаше отгоре, фронтално дойде атаката на соления вятър. Той връхлиташе откъм морето, горещ и прашен, блъскаше безмилостно стените на града и посипваше навред фин солен прах. Щипеше върху потната кожа на Глокта, пресушаваше влагата в устата му и насълзяваше зачервените му очи. Дори природата иска да се отърве от мен.
Практик Витари балансираше с разперени ръце като въжеиграч от цирка и ходеше по бойниците на парапета. Глокта изгледа мрачно дългунестата й, черна на фона на яркосиньото небе фигура. Защо просто не върви като нормален човек долу по пътеката и не спре да се прави на глупачка? Нищо, така поне има вероятност да падне.
Стените бяха поне двайсет крачки високи и Глокта си позволи лека усмивка при мисълта как любимият практик на Сълт се подхлъзва, полита надолу и се премята във въздуха. Дано да има и пронизителен писък, докато лети към смъртта си.
Но тя не падна. Кучка. Сигурно вече обмисляш следващото си писмо до архилектора. „Сакатият продължава да се мята като риба на сухо. Разпита половината град, но още не е открил и най-малка следа от Давуст, а единственият му арестант е служител на Инквизицията…“
Глокта засенчи с ръка очи от ослепителното слънце и отправи поглед в далечината. Точно отпред, оградена от двете страни с вода, беше скалистата ивица земя, която свързваше Дагоска с континента. Широчината й бе едва няколкостотин крачки в най-тясната част. Беше обрасла с пожълтял храсталак, прорязан от кафявата лента на пътя, който излизаше от градските порти и тръгваше на юг към хълмистото крайбрежие. Единствената живинка бяха няколко нещастни на вид морски птици, които се рееха и кряскаха небето.
— Ще ми услужите ли с далекогледа си, генерале?
Висбрук разпъна с рязко движение далекогледа си и с мрачен вид го плесна в отворената длан на Глокта. Явно има по-приятни неща за правене от това да ме разхожда по отбранителната стена на града. Задъхан и с плувнало в пот червендалесто лице, генералът сковано се изпъна в безупречната си униформа и застина мирно отстрани. Всячески се старае да поддържа професионално поведение. За съжаление поведението е единственото у този идиот, което говори за някакъв професионализъм, но както казва архилекторът, трябва да се задоволим с каквото разполагаме. Глокта вдигна месинговата тръба и погледна през нея.