Глокта изгледа намръщен гърба й, докато тя се отдалечаваше с небрежна походка, после извърна очи към хълмовете на сушата, накрая към Цитаделата. Накъдето погледна, само опасности. Като в капан съм между архилектора, гуркулите и незнайния предател. Цяло щастие ще е, ако изкарам и ден повече.
Непоправимият оптимист би нарекъл мястото бордей. Определено не заслужава такова бляскаво име. Беше вмирисана на пикня барака с оскъдни мебели, целите на петна от стара влага и по-прясно разлети напитки. Същинска боклукчийска яма, леко позачистена от мръсотиите.
Не можеше да се каже кой е посетител и кой работи вътре: всички бяха еднакво пияни. Накацани от мухи местни се търкаляха наоколо. Насред тази сцена на оргия беше заспал дълбоко славният наемник Никомо Коска.
Седеше на грубо скован стол, килнат на задните крака и облегнат на мръсната стена зад гърба му. Единият му крак беше опрян в масата пред него. Беше обут в ботуш, който навремето със сигурност е бил върховно произведение на обущарския занаят — черна стириянска кожа, златиста тока и шпора. Само че навремето. Сега горната част висеше, прашасала и протрита от дългата употреба. От шпората липсваше отчупено парче, а позлатата на катарамата се беше олющила и отдолу се подаваше нацвъкан от ръжда метал. Изранената кожа на крака на Коска надничаше към Глокта от кръгла дупка насред подметката.
Надали има друг ботуш на този свят, който по-добре да подхожда на собственика си. Дългите мустаци на Коска явно бяха оформени така, че да бъдат мазани с помада, за да стърчат гордо встрани, каквато беше модата сред стириянските контета, но сега висяха безжизнени около полуотворената уста на собственика си. Бузите и шията на наемника бяха обрасли с едноседмична брада, а над яката му се подаваха люпещите се корички на силен обрив. Мазната му коса стърчеше във всички посоки, но без да закрива голямото яркочервено плешиво петно на върха на темето, силно изгоряло от слънцето. Една муха пълзеше лениво по подпухналото му лице, лъщящо от избилата по провисналата му кожа пот. На масата пред него се търкаляше празна бутилка, а втора, наполовина пълна, се мъдреше в скута му.
Витари застана над това олицетворение на пиянско саморазрушение и лицето й се изкриви от презрение, достатъчно изразително, та дори маската да не успее да го скрие.
— Вярно е, значи. Още си жив.
Жив? Добре, да кажем, жив.
Коска отвори едно зачервено око, примигна и се взря в нея. После бавно се усмихна.
— И това ако не е Шило Витари. Явно има още с какво да ме изненада този свят. — Размърда долната си челюст, направи кисела физиономия и очите му се спряха на бутилката в скута му. Вдигна я и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше ненаситно, все едно че в бутилката имаше вода. Изпечен пияница, не че всичко останало не говори достатъчно ясно за това. Последният човек, на когото да довериш защитата на града. — Не съм очаквал, че ще те видя отново. Защо не свалиш тази маска? Лишаваш ме от красотата си.
— Тия ги пази за курвите, Коска. Не горя от нетърпение да си лепна някоя от болестите ти.
Коска се задави в нещо като смях или кашлица.
— Виждам, че все още имаш обноските на принцеса — изхриптя той.
— А тази дупка ще да е дворецът, така ли?
— Когато съм достатъчно пиян, всичко ми изглежда еднакво — вдигна рамене наемникът.
— Мислиш ли, че някога ще успееш да се докараш до „достатъчно пиян“?
— Не. Но си струва да продължавам да опитвам. — И сякаш за да подкрепи казаното, той надигна отново бутилката.
Витари се подпря на ръба на масата.
— Е, какво те води насам? Мислех, че си твърде зает да разпространяваш срамни болести из Стирия.
— Популярността ми у дома нещо взе да намалява.
— Все по-често се оказваш едновременно от двете страни на барикадата, а?
— Нещо такова.
— Но в Дагоска те приемат с разтворени обятия, така ли?
— Бих предпочел ти да ме приемеш с разтворени крака, но не може да се иска всичко от живота. Кой е приятелят ти?
Глокта издърпа разнебитен стол и седна, като се надяваше, че ще издържи тежестта му. Ако се просна на пода сред натрошено дърво, почти сигурно ще оставя грешно впечатление за себе си, нали така?
— Казвам се Глокта. — Той развъртя бавно врат. — Началник Глокта.
Коска го изгледа продължително. Очите му бяха кървясали, хлътнали, с натежали клепачи.
Обаче наблюдава доста преценяващо. Не е и наполовина толкова пиян, колкото иска да изглежда.
— Онзи, който се би във войната с Гуркул? Полковникът от кавалерията?