Трудна работа е доверието
Колелото на каруцата се завъртя бавно и изскърца. Завъртя се пак и пак изскърца. Феро го изгледа навъсена. Проклето колело. Проклета каруца. После насочи гнева си към кочияша.
Проклет чирак. Нямаше му никакво доверие на този. Очите му все прескачаха към нея, задържаха се обидно дълго време, после рязко се извръщаха. Гледаше я, все едно че знае за нея нещо, което тя самата не знае. Това я дразнеше. Феро насочи вниманието си към първия ездач в колоната им.
Проклетникът от Съюза. Седи изпъчен на седлото като крал на трон. Все едно да се родиш с хубаво лице е истинско постижение и цял живот трябва да се гордееш с него. Той наистина е красив, нагласен и изтънчен като принцеса. Феро се усмихна вътрешно. Принцесата на Съюза, да, това е той. Тя ненавиждаше красивите хора, мразеше ги повече и от грозните. На красотата не можеш да вярваш.
Колкото до красотата, нашир и надлъж да търсиш постоянно и продължително, пак няма да откриеш по-грозно копеле от този с деветте пръста. Ето го, седи свлечен на седлото като чувал с картофи. Муден, чеше се, подсмърча и преживя като крава. Опитва се да изглежда, сякаш убиването не му е в кръвта, сякаш не е изпълнен с беса на лудостта и не е обсебен от дяволи. Но Феро знаеше. Онзи й кимна и тя му отвърна с кръвнишки поглед. Не можеш излъга лесно Феро. Тя знае, че той е дявол в кравешка кожа.
От друга страна, по-добре е от проклетия навигатор. Този пък не спира да дърдори, все е усмихнат и само се смее. Феро мразеше приказките, мразеше усмивките, смеха, всяко повече от предходното. Глупав дребосък с глупави разкази. Покрай всичките си лъжи той крои планове, наблюдава, усещаше го.
И накрая Първия магус, а на него Феро вярваше най-малко. Гледаше как очите му прескачат към чувала в каруцата, в който беше сложил кутията. Квадратната сива матова кутия. Мислеше си, че никой не го видя, докато я слага. Пълен с тайни, ето това е той. Плешиво копеле с дебел врат и дървен кол в ръка. Държи се, сякаш е изтъкан само от добри намерения, сякаш не знае как да те разпердушини.
— Шибани бели — промърмори Феро под носа си.
Наведе се и се изплю на пътя, после изгледа гърбовете на петимата отпред. Защо се остави да я подлъже този Юлвей? Какво прави насред студения Запад, където няма работа, вместо да си остане в Юга и да се бие с гуркулите?
И да ги кара да си плащат за онова, което й бяха причинили.
Проклинайки отново Юлвей, Феро последва останалите към моста. Изглеждаше древен — с мъшасала каменна настилка, издълбана на коловози от множеството колела на каруци, преминавали по моста сигурно в продължение на хилядолетия. Под единствената му арка препускаше и клокочеше бързият студен поток. Отстрани на моста, почти сляла се с пейзажа, стоеше разкривена от времето ниска къщурка. Острият вятър грабваше дима от комина й и го носеше през долината.
Пред нея стоеше на пост самотен войник. Явно беше изтеглил късата сламка. Беше се подпрял на стената, увит в дебело наметало, зарязал копието си отстрани. Конските косми на върха на шлема му се подмятаха насам-натам от поривите на вятъра. Баяз спря коня си пред моста и кимна на войника.
— Тръгнали сме през равнината. Отиваме в Дармиум.
— Не ви съветвам. Опасно е.
— Опасността означава печалба — усмихна се Баяз.
— Печалбата не спира стрелите, приятелю. — Войникът огледа един по един групата и подсмръкна. — Разнообразна дружина сте, а?
— Събирам опитни бойци около себе си, независимо откъде са.
— Ясно. — Той погледна към Феро и тя му отвърна с обичайния си навъсен поглед. — Корава група сте, виждам, но равнината е по-опасна от всякога. Търговците все още тръгват натам, но досега никой не се е върнал. Онзи ненормалник Кабриън разпраща отряди, грабят и плячкосват. Скарио и Голтъс не остават по-назад. От тази страна на потока се спазват някакви закони, но минете ли по моста, разчитате само на себе си. Никой няма да ви се притече на помощ, ако закъсате някъде из равнината. — Подсмръкна отново. — Не чакайте помощ.
— Не ни е нужна. — Баяз кимна отново на войника и подкара коня си.
Копитата зачаткаха по каменния мост. Другите го последваха, първо Лонгфут, след него Лутар, накрая Деветопръстия. Кай плесна с юздите и каруцата затрополи по камъните. Феро тръгна последна.
— Никаква помощ! — провикна се след нея войникът, преди да се сгуши обратно в наметалото, подпрян на грубата стена на къщурката.
Великата равнина.
Би била подходяща за езда и вдъхваща сигурност земя. Щеше да забележи приближаващи врагове от мили разстояние, но такива Феро не видя. Само безкраен килим от висока, развята от вятъра трева. Докъдето й стигаше погледът, във всички посоки, чак до хоризонта. Еднообразието се нарушаваше единствено от пътеката — права като стрела линия от по-ниска пожълтяла трева с тук-там оголена черна пръст.