На Феро това не й харесваше. Не й допадаше тази необятна монотонност. Тя непрекъснато се оглеждаше, мяташе мрачни погледи вляво и вдясно. В Лошите земи на Канта безплодната земя беше разнообразна — натрошени канари, сухи долини, изсъхнали дървета с острите им тънки сенки, гънките на земята, тъмнеещи в далечината, и окъпани в светлина била на хълмовете. В Лошите земи на Канта небето беше празно и неподвижно като огромна купа, в която денем е само ослепителното слънце, а нощем то се пълни с ярки звезди.
Тук всичко беше наопаки.
Земята беше празна на форми, а небето — пълно с движение и хаос. Огромните кълба на облаците надвисваха над равнината, и тъмни, и светли, въртяха се в гигантски спирали, препускаха с вятъра над полето, променяха се, превръщаха се от едно в друго, разкъсваха се и пак се събираха накуп. Хвърляха гигантските си подвижни сенки и заплашваха да смажат и да удавят шестимата мънички ездачи и малката им каруца в колосален потоп. Надвиснали над прегърбените рамене на Феро, те сякаш въплъщаваха божия гняв.
Странна земя беше тази и не беше за нея. Феро искаше обяснения, и то убедителни.
— Ей, ти, Баяз! — провикна се тя и се изравни с магьосника. — Къде отиваме?
— Хм — изсумтя Баяз и зарея поглед в разлюляната трева. — Отиваме на запад през равнината, ще прекосим Аос и след това Назъбените планини.
— После?
Феро забеляза фините бръчки около очите и над носа му да се задълбочават, а устните му се изпънаха. Ядосан е, реши тя, не му допадат въпросите ми.
— После продължаваме напред.
— Колко дълго?
— Цяла зима и малко от пролетта — грубо отвърна Баяз. — После се връщаме. — Смушка коня си и настигна първите в колоната.
Феро не се отказваше лесно. Лукав стар негодник като този бял не можеше да я спре. Тя на свой ред смушка коня си и отново се изравни с Баяз.
— Какво е Първият закон?
Баяз се извърна рязко към нея.
— Какво знаеш за него?
— Недостатъчно. Чух ви, докато си говорехте за него с Юлвей.
— Подслушвала си ни, а?
— Говорите силно, а аз имам силен слух — Феро сви рамене. — Няма да си нахлупвам кофа на главата заради вашите тайни, я. Какво е Първият закон?
Челото на Баяз се смръщи и устните му се извиха надолу. Отново гняв.
— Това е ограничение, което Еуз наложи на синовете си. Първото правило, създадено след хаоса в древността. Забранено е да се докосваш до Другата страна. Забранено е да общуваш с долния свят, да призоваваш демони и да отваряш портите на ада. Това е Първият закон, основополагащ принцип на цялата магия.
— Хм — изсумтя Феро. Нищо не разбра от думите му. — Кой е Калул?
Веждите на Баяз се сключиха, той се намръщи още повече и присви очи.
— Никога ли не спираш да задаваш въпроси, жено?
Въпросите го вбесяват. Хубаво. Значи са правилните въпроси.
— Ще разбереш, като спра да питам. Кой е Калул?
— Калул е магус — ядосано отвърна Баяз. — Един от моя орден. Втори от дванайсетте чираци на Ювенс. Открай време ми завижда, защото съм Първи. Жаден е за власт. Наруши Втория закон в опит да ме измести. Яде човешка плът и накара други да сторят същото. Провъзгласи се за пророк и подлъга гуркулите да му служат. Това е Калул. Мой враг и твой също.
— Какво е Семето?
Лицето на магьосника внезапно потръпна. Бяс, може би дори страх. След това чертите му омекнаха.
— Какво е? — повтори Феро.
Той се усмихна и усмивката му разтревожи Феро повече от гнева. Наведе се към нея, така че останалите да не чуят.
— Това е инструментът на твоето отмъщение. На нашето отмъщение. Но е много опасно. Дори само да говориш за него е опасно. Онези непрекъснато слухтят. Затова сега по-добре сложи край на въпросите си, преди отговорите да погубят всички ни. — Баяз препусна пред групата.
Този път Феро не го последва. Сега знаеше достатъчно. Знаеше достатъчно, за да вярва още по-малко на Първия магус.
Плитка падина в земята, едва четири разкрача широка. Просто слегнат участък, заобиколен от ниска купчина черна влажна пръст със стърчащи от нея корени. Това беше най-доброто, с което разполагаха като място за пренощуване. Направо чудо, че го намериха, за цял ден път тази падинка беше единственият по-различен терен, който Феро бе забелязала.
Огънят, който запали Лонгфут, вече се разгаряше и пламъците му облизваха жадно дървото, пращяха и полягаха под всеки порив на вятъра. Петимата бели седяха скупчени един до друг, свити на топло край него, с ярко огрени изнурени лица.