Говореше само навигаторът. Говореше за великите си постижения. Как ходил на това и онова място. Как знаел това и онова. За невероятния си талант за едно или друго. На Феро й беше писнало от него и го беше предупредила два пъти. Първия път беше решила, че е пределно ясна. Втория път се увери в това. Сега той не смееше да й говори повече за идиотските си пътувания, но останалите страдаха мълчаливо.
Имаше място и за нея при огъня, но тя не го искаше. Предпочиташе да бъде сама, седнала с кръстосани крака над останалите, на самия ръб на падинката. Тук горе духаше и беше студено, затова тя придърпа по-здраво одеялото около треперещите си рамене. Странно и плашещо нещо е студът. Мразеше го.
Обаче го предпочиташе за компания пред останалите.
Феро продължи да седи сама отстрани, мрачна и мълчалива, наблюдаваше как светлината постепенно изтича от свъсеното небе и мракът бавно плъзва по земята. Накрая и последната светлина на хоризонта се превърна само в светло ръбче по краищата на надвисналите облаци.
Големият бял се изправи и я погледна.
— Стъмва се — каза той.
— Хъ.
— Така става, като се скрие слънцето, нали?
— Хъ.
Онзи се почеса отстрани по дебелия врат.
— Трябва да имаме стража за през нощта. Може да е опасно тук по тъмно. Ще стоим на смени. Аз съм пръв, после е Лутар…
— Аз ще стоя на стража — изръмжа Феро.
— Няма проблем. Легни поспи, ще те събудя по-късно.
— Аз не спя.
— Какво, никога ли? — зяпна я онзи.
— Рядко.
— Това обяснява лошото й настроение — промърмори под носа си Лонгфут.
Със сигурност навигаторът не целеше забележката му да бъде чута, но за Феро това не беше проблем.
— Настроението ми си е моя работа, глупако.
Навигаторът не отговори, уви се в одеялото си и се опъна край огъня.
— Добре, щом искаш да пазиш първа — каза Деветопръстия, — но ме събуди след няколко часа. Ще се редуваме.
Бавно, тихо, присвила очи от напрежение да не издаде и звук, Феро се промъкна до каруцата. Сушено месо. Сухари. Бутилка с вода. Достатъчно да изкара дни наред. Напъха всичко в платнена торба.
Един от конете се подплаши и изпръхтя. Феро го стрелна с гневен поглед. Тя можеше да язди. Яздеше добре, но не искаше да се занимава с коне. Проклети глупави големи добичета. И миришат лошо. Може и да се движат бързо, но искат много храна и вода. Чуват се и се виждат от мили. А и оставят големи ясни следи. Язденето те прави слаб. Разчиташ на коня, а после, като се наложи да тичаш, разбираш, че вече не можеш.
Феро разчиташе само на себе си. Преметна торбата през едното си рамо, а лъка и колчана със стрелите през другото. Хвърли последен поглед към заспалите фигури на останалите. Приличаха на тъмни могили, струпани около огъня. Лутар се беше завил до брадичката и спеше. Беше обърнал красивото си лице към тлеещите въглени. Баяз лежеше с гръб към нея, но тя забеляза бледото отражение на светлината от жарта по голото му теме и дочу равномерното му дишане. Лонгфут се беше завил презглава, но голите му крака стърчаха от другата страна. Бяха слаби и кокалести, с изпъкнали сухожилия, като корени на дърво, надигащи пръстта. Очите на Кай бяха станали на две тънки цепки, в отворите им се отразяваше ярко светлината от огъня. Изглеждаше като буден и все едно че гледаше право във Феро, но гърдите му се повдигаха равномерно и устата му зееше. Спеше дълбоко и със сигурност сънуваше.
Феро се намръщи. Само четирима? Къде е големият бял? Видя одеялото му в далечния край на падината, куп тъмни и светли гънки, но нито следа от човек. И чу гласа му.
— Тръгваш ли си вече?
Зад нея е. Феро не можа да повярва. Как бе успял да се промъкне зад гърба й, докато крадеше храната? Имаше вид на прекалено едър, прекалено бавен и твърде шумен, за да се промъква така. Тя тихо изруга. Трябваше да прояви повече ум и да не приема нещата такива, каквито изглеждат на пръв поглед.
Феро се извърна бавно и отстъпи назад към конете. Той пристъпи напред и разстоянието между двамата остана непроменено. Светлината от огъня се отразяваше в крайчеца на окото му и очертаваше едната му челюст, изкривена и брадясала. Загатваше очертанието на кривия му нос и два кичура мазна коса, развети от вятъра.
— Не искам да се бия с теб, бял. Виждала съм те как се биеш.
Спомни си как за секунди беше убил петима и как това изненада дори нея. Споменът беше още ярък в паметта й — кънтящият му смях, разкривеното му от жажда за кръв лице, наполовина усмихнато, наполовина разтегнато в злобна гримаса, цялото в кръв и слюнка. Спомни си го как стоеше като обезумял насред всичките онези обезобразени трупове, пръснати подобно на стари парцали по каменния под. Не че тя се изплаши тогава, Феро Малджин не се страхува от нищо.