— За чужденците вие доста си приличате.
— За някой неук чужденец да. Имаме тъмна кожа и се молим на бог, но тук приликите свършват. Ние, дагосканците, никога не сме били войнствен народ. Ние си бяхме на нашия полуостров, на сигурно място зад стените ни, докато през това време гуркулската империя се разпростираше като чума из Кантика. Смятахме, че завоеванията им не ни засягат. Глупави бяхме да мислим така. Пред портите ни пристигнаха пратеници и поискаха от нас да коленичим пред гуркулския император и да признаем, че само пророкът Калул говори с божиите думи. Отказахме да направим и двете. Тогава Калул се закле, че ще ни унищожи. И сега, както изглежда, най-после е на път да го стори. Целият Юг ще падне под властта му.
А архилектор Сълт няма да остане никак доволен.
— Кой знае? Може пък бог да ви се притече на помощ?
— Бог помага на онези, които сами си помагат.
— Тогава може да опитаме да оправим някои от проблемите между нас.
— Нямам никакво намерение да ви помагам.
— Дори ако така ще помогнете на себе си? Смятам да издам заповед. Централната част на града ще бъде отворена и хората ви ще могат да ходят където и когато поискат. Гилдията на търговците на подправки ще бъде изгонена от Великия храм и така той отново ще стане ваше свято място. На дагосканците ще бъде разрешено да носят оръжие, всъщност ще ги въоръжим от собствените ни оръжейни. Всички местни ще бъдат третирани като пълноправни поданици на Съюза. Най-малко това заслужават.
— Гледай ти, гледай ти. — Кадия сключи пръсти и се облегна на скърцащия си стол. — Сега, когато гуркулите чукат на портата, вие се появявате в Дагоска, размахвате гордо малкия си свитък, все едно че съдържа божието слово, и просто решавате да постъпите правилно, така ли? Вие не сте като другите, а? Вие сте добър човек, честен и справедлив, така ли? Това ли очаквате да повярвам?
— Искрено ли? Хич не ме е грижа на какво вярвате, още по-малко ме е грижа дали постъпвам правилно — това винаги зависи от гледната точка. Колкото до това дали съм добър човек — устните на Глокта се изкривиха, — с тази надежда се простих отдавна, толкова бързо стана, че дори нямах време да й помахам за сбогом. Интересува ме само да удържа града. Нищо друго.
— И знаете, че не можете да удържите Дагоска без наша помощ.
— И двамата не сме глупаци, Кадия. Не ме обиждайте, като се правите на такъв. Сега можем или да продължим с дребните си свади, докато гуркулите нахлуват, или да започнем да си сътрудничим. Кой знае, може би заедно можем дори да ги победим. Вашите хора ще ни помогнат за изкопаването на рова, поправките на стените и портата. Ще осигурите и хиляда доброволци, които ще се бият на стените, като за начало, после ще трябват още.
— Така ли? Това ли ще направя? И какво, ако с наша помощ удържите града? Ще спазвате ли сделката и занапред?
Когато градът устои, аз ще съм си заминал. Със сигурност Вурмс и останалите ще си върнат властта и сделката ни ще се разпадне на пух и прах.
— Ако удържим града, имате думата ми, че ще направя всичко по силите си сделката да остане в сила.
— Всичко по силите ви, тоест никаква гаранция.
Схващаш, значи?
— Нуждая се от помощта ви и в замяна предлагам каквото мога. Ако разполагах с повече, щях да предложа повече. Ако искате, останете си тук, в гетата, цупете се в компанията на мухите и чакайте, докато императорът влезе в града. Кой знае, може пък великият Утман-ул-Дощ да ви предложи по-добра сделка. — Глокта погледна за момент Кадия в очите. — Но и двамата знаем, че това няма да стане.
Свещеникът стисна устни, поглади брадата си и въздъхна дълбоко.
— Когато си се изгубил насред пустинята, приемаш вода от всеки, който ти предложи и колкото ти дава, такава е поговорката. Приемам сделката. Когато изпразните храма, ние ще копаем, ще носим камъни и оръжието ви. По-добре малко, отколкото нищо. А както казахте, може би заедно ще успеем дори да победим Гуркул. Стават чудеса.
— И аз така съм чувал. — Глокта се подпря на бастуна си и изръмжа от болка, докато се изправяше. Ризата беше залепнала на гърба му от пот. — И аз така съм чувал. Само дето още не съм го виждал с очите си.
Глокта се излегна на възглавничките, отпусна глава и въздъхна от облекчение. Жилището на знаменития ми предшественик началник Давуст. Сигурно навремето, преди местните да бъдат прогонени от Цитаделата и заточени в прахоляка на гетата, тези помещения са принадлежали на някой дагоскански принц или на кроящ планове везир, или дори на някоя мургава наложница. Много по-добре, отколкото мизерната дупка в Агрионт, която обитавах, освен, естествено, че тази спалня вече има славата на място, откъдето изчезват началници на Инквизицията.