Половината прозорци гледаха на север, към морето, откъм най-високата част на скалата, а другата — към напечения от слънцето град. Бяха затворени с тежки капаци, а подир тях следваше стена чак до назъбените канари и яростния прибой на солената вода. Вратата беше дебела шест пръста, беше обкована с желязо и имаше масивна брава с четири здрави резета. Давуст е бил предпазлив човек и, по всичко личи, не без причина. Как тогава са влезли убийците, но по-интересното, след като са влезли, как са изнесли тялото?
Устните на Глокта се разтеглиха в усмивка. А как ли ще изнесат моето? Враговете ми се трупат от ден на ден — презиращият Вурмс, педантът Висбрук, търговците, чиито печалби са заплашени от присъствието ми тук, практиците, служили при Давуст, после при Харкър, местните с хилядите си причини да ненавиждат всеки облечен в черно, да не забравяме и старите ми врагове гуркулите, разбира се, и това, без да броим Негово високопреосвещенство, който, изнервен от липсата на резултати, всеки момент може да загуби търпение и да реши да ме махне от поста. Дали изобщо ще дойде някой да търси моя сакат труп?
— Началник.
Отварянето на очите и надигането на главата се оказаха истинско предизвикателство. От усилията през последните два дни сега усещаше болките в цялото тяло. При всяко движение вратът му пукаше като пречупена съчка, а гърбът му беше скован и крехък като стъкло. В болния крак чувстваше ту постоянна натрапчива болка, ту пълно изтръпване.
Шикел стоеше на прага с наведена глава. Раните и синините по мургавото й лице вече бяха изчезнали и по него нямаше следа от премеждията в подземието. Обаче тя никога не поглеждаше към Глокта, винаги беше с наведена глава. Някои рани зарастват по-бавно, други никога. От опит го знам.
— Какво има, Шикел?
— Магистър Айдър ви кани на вечеря.
— Така ли?
Момичето кимна.
— Изпрати й отговор, че за мен ще бъде чест да отида.
Глокта проследи излизането на момичето и отпусна отново глава на възглавницата. Ако изчезна утре, поне ще съм спасил едно човешко същество. Може би това ще означава, че животът ми не е бил пропилян напразно. Санд дан Глокта, защитник на слабите. Твърде късно ли е да стана… добър човек?
— Моля ви! — изписка Харкър. — Моля ви! Не знам нищо!
Беше здраво завързан за стола и почти не можеше да мърда тяло. Но компенсира с очи. Погледът му прескачаше трескаво от един на друг от блестящите на ярката светлина инструменти, които бяха подредени на изподрания плот на масата. О, да, ти разбираш по-добре от други как точно стават нещата тук. Често знанието е противоотрова за страха. Но не и тук. Не и сега.
— Нищо не знам!
— Нека аз преценя какво знаеш и какво не. — Глокта избърса потта от лицето си. В стаята беше горещо като в ковачница и горящите въглени в мангала допълнително влошаваха положението. — Ако някой мирише на лъжец и има цвят на лъжец, той най-вероятно е лъжец, нали така, Харкър?
— Моля ви! Тук всички сме на една страна!
На една страна ли сме? Наистина ли?
— Казах ви истината!
— Сигурно, но недостатъчно от нея.
— Моля ви! Ние сме колеги, приятели сме!
— Приятели, казваш. За мен приятелят е просто познат, който все още не те е предал. Ти такъв ли си, Харкър?
— Не!
— Е, щом не си приятел, значи си враг, нали? — намръщи се Глокта.
— Какво? Не! Аз просто… аз просто… аз само исках да разбера какво се е случило! Това е всичко! Не съм искал да… моля ви!
Моля, моля и пак моля, писна ми да слушам все това.
— Трябва да ми повярвате!
— Единственото, което трябва сега, е да получа отговори.
— Питайте, началник, моля ви! Дайте ми шанс да сътруднича!
Така значи, твърдата ръка вече не изглежда чак толкова добра идея, а?
— Просто задайте въпросите и аз ще направя всичко по силите си да ви отговоря!
— Добре тогава. — Глокта застана до здраво вързания си затворник и се подпря на ръба на масата. Надвеси се над него. — Отлично. — Ръцете от китките надолу и лицето на Харкър бяха наситенокафяви, силно почернели от слънцето, но останалата част от тялото му беше млечнобяла, почти прозрачна като глист и цялата в гъсти дебели черни косми. Крайно непривлекателна гледка, но можеше и по-зле да е. — Тогава ми отговори на този въпрос. Защо мъжете имат зърна на гърдите?
Харкър примигна, после преглътна смутено. Вдигна очи към Фрост, но не откри отговор там. Албиносът го наблюдаваше, без да мигне, очите му блестяха студено като два розови диаманта, а по бялата кожа около маската му бяха избили едри капки пот.