— Аз… не съм сигурен, че разбирам въпроса, началник.
— Кое толкова те затруднява? Зърна, Харкър, на мъжете. За какво са им? Не си ли се замислял по въпроса?
— Аз… аз…
Глокта въздъхна.
— От мокрото се разраняват и болят. От жегата изсъхват и пак болят. Някои жени по непонятни за мен причини много държат да си играят с тях в леглото, сигурно защото си мислят, че на нас това ни харесва, и не подозират, че всъщност е точно обратното. — Глокта посегна бавно към масата и пръстите му хванаха дръжките на клещи. Харкър проследи движението му с разширени от ужас очи. Глокта ги вдигна пред очите си и огледа добре наточените им, блеснали на ярката светлина челюсти. — Зърната на мъжа — промърмори — са голяма досада, само му пречат. Знаеш ли, като изключим грозните белези, аз въобще не съжалявам, че се разделих с моите. — При тези думи той хвана с пръсти едното зърно на Харкър и го издърпа силно напред.
— Ааа! — изпищя бившият инквизитор и столът заскърца при отчаяните му опити да се извърти настрани. — Не!
— Какво, заболя ли те? В такъв случай съмнявам се, че ще ти хареса каквото следва. — Глокта прокара отворените челюсти на клещите около опънатата плът на Харкър и стисна.
— Ау! Ау! Моля ви! Началник, умолявам ви!
— От молбите ти няма полза. От теб искам само отговори. Какво стана с Давуст?
— Кълна се в живота си, не знам!
— Това не ми върши работа. — Глокта стисна по-силно клещите и металът се заби в кожата на Харкър, който отчаяно изписка.
— Чакайте! Взех пари! Признавам! Аз взех пари!
— Пари ли? — Глокта отпусна леко клещите, от челюстите им се отрони капка кръв и падна върху бледия крак на Харкър. — Какви пари?
— Които Давуст взе от местните! След бунта! Накара ме да набележа всички, които бяха по-богати, прибрахме ги и Давуст заповяда да ги обесят заедно с останалите! После реквизирахме цялата им собственост и двамата с Давуст си поделихме парите! Той държеше своя дял в едно сандъче в спалнята си и когато изчезна… аз го взех!
— Къде са сега парите?
— Няма ги! Изхарчих ги! За жени… вино и, и, и каквото се сетите още!
— Тц, тц, тц. Алчност и конспирация, несправедливост и предателство, обир и убийство. Точните съставки на пиперливите истории, които хората толкова много обичат. Пикантно, но няма връзка със задачата ми. — Глокта намести пръсти около дръжките на клещите. — Началникът, не парите му ме интересуват в момента. Започва да ми омръзва да задавам все един и същ въпрос, повярвай ми. Какво стана с Давуст?
— Аз… аз… не знам!
Сигурно е така. Но не този отговор искам да чуя.
— Продължавам да не съм доволен. — Глокта стисна рязко и челюстите се сключиха с тихо изщракване.
Харкър изкрещя, започна да се мята и да реве от болка. От червения квадрат, където допреди беше зърното му, бликна кръв и потече на тъмни струи по белия му корем. Глокта усети остър бодеж във врата си и примижа. Изпъна силно шия, докато не чу познатото изпукване. Странно, след време дори най-ужасните страдания на друг започват да ти носят само… отегчение.
— Практик Фрост, инквизиторът кърви! Ако обичаш!
— Ишфинете. — Нагорещеният до оранжево ръжен глухо иззвъня, когато Фрост го издърпа от мангала.
Дори отдалеч Глокта долови горещината на метала. Ех, нажеженото желязо. След него не остават скрити тайни и истината винаги лъсва.
— Не! Не! Аз… — думите на Харкър преминаха в крясък, когато Фрост заби нагорещеното желязо дълбоко в раната на гърдите му.
Стаята се изпълни с мириса на печено месо и за най-голямо свое отвращение Глокта чу как празният му стомах закъркори. От колко време не съм ял сочно печено месо? Избърса новата пот, избила по лицето му, и раздвижи схванатите си рамене. Грозна работа е това. Защо продължавам?
Единственият отговор беше изстъргването на ръжена обратно в мангала, съпроводено от облак ярки искри над въглените. Харкър се извиваше на стола, скимтеше и се тресеше от болка. Изпулените му очи бяха насълзени, а от почернялата плът на гърдите му се издигаше тънка струйка дим. Естествено, че е грозна работа това моето. Той несъмнено си го е заслужил, но променя ли се нещо от това? Сигурно наистина няма представа какво е станало с Давуст, но и от това нищо не се променя. Въпросите трябва да бъдат зададени, и то по точно този начин, с очакване, че той знае отговорите.
— Защо продължаваш да упорстваш, Харкър? Да не би… да мислиш, че… след като приключа със зърната ти, ще ми свършат идеите? Това ли си мислиш? Че след зърната ще спра?